Непознатият разтвори палтото си така, че да се види полицейската значка.
— В полицията искат да ви зададат няколко въпроса — каза той. — Няма да продължи дълго.
Мейсън мина покрай двамата, без да даде вид, че познава Адамс, който гледаше втренчено с уплашени очи полицейския служител.
— Искате да кажете… аз трябва… искат да ми зададат въпроси?
Мейсън не чу какво му отговори полицаят.
13
Дела Стрийт чакаше пред гарата в колата на шефа си. Мейсън седна зад кормилото.
— Наред ли е всичко? — попита тя.
— Да.
— Говорихте ли с жената във влака?
— Хм.
— Измъкнахте ли нещо от нея?
— Повече отколкото искаше да даде, но не толкова колкото аз исках да получа.
— Марвин Адамс също ля беше във влака?
— Да.
— Огледах се да разбера, дали наоколо се навъртат служители от криминалната полиция — каза Дела Стрийт.
Мейсън умело изведе колата от мястото за паркиране и я погледна бегло с весел поглед.
— И открихте ли някого?
— Не.
— Защо смятате, че можете да го направите?
— Да ги разпозная?
— Да.
— Те не са ли… е, някак си типични?
— Само в романите — каза Мейсън. — Истинските първокласни криминалисти са твърде интелигентни за да изглеждат като криминалисти.
— Имаше ли някой там?
— Да.
— И арестува ли блондинката на Алгоуд?
— Не — каза Мейсън, — арестува Марвин Адамс.
Тя го погледна така, като че ли виждаше лицето му за първи път.
— Арестува Адамс?
— Точно така.
— И вие не…?
— Не съм ли направил нещо? — допълни я веднага Мейсън, докато тя търсеше думите.
— Не останахте ли, за да му помогнете да се измъкне?
— Как трябваше да го направя?
— Като го посъветвате да не дава никакви показания.
Мейсън поклати глава.
— Мислех, че това е една от причините, поради която искахте да настигнете влака — каза мис Стрийт.
— Така и беше.
— Хайде, говорете поне веднъж малко по-подробно, скъпернико! — сряза го тя любезно. — Бъдете човек.
Мейсън каза:
— Така както стоят нещата, за него ще е най-добре да разкаже всичко по свой начин. Разбира се по такъв начин, че да не засяга определени неща и аз се погрижих за това.
— И кои са тези неща?
Мейсън извади писмото от джоба си и й го подаде. Тя го прочете, докато той управляваше колата през оживеното утринно движение.
— И какво значи това?
— Бих могъл да се обзаложа на деветстотин деветдесет и девет долара към един, че този Гридлей П.Лей е измислена фигура. Телефонният номер сигурно е на някой голям магазин или на фабрика, където работят стотици хора.
— Тогава това трябва да значи…
— Че убийството е било планирано — каза Мейсън. — Всичко планирано до секундата. Убиецът преднамерено е инсценирал всичко така, че подозрението да падне върху Марвин Адамс.
— И какво заключение трябва да се направи?
— Изводите са няколко. Между другото, че търсенето на убиеца ще се ограничи в тесен кръг.
— Как така?
— Първо — започна да обяснява Мейсън, — заради съвсем особена причина Марвин Адамс е взет на мушката. И то, защото личността, която иска да хвърли подозрението върху него, знае нещо, което дори самият Марвин не знае.
— Имате предвид нещо от неговото минало?
— Съвсем правилно. Въпросната личност трябва да е била добре информирана и да е знаела, че Милтър се е занимавал с това нещо.
— От писмото може ли да се направи още някакво заключение? — попита Дела Стрийт.
— Да. Че убиецът е знаел също и за експеримента с давещата се патица.
— И?
— Върху това си блъскам още главата — каза Мейсън. — Той е трябвало да знае, че патицата, която е била оставена в жилището на Милтър, ще бъде идентифицирана. Но как е можел да знае това?
— Значи той е трябвало да знае, че Уитерспоон е искал да пътува за грала, за Ел Темпло.
— Но самият Уитерспоон изглежда е узнал това, едва след като е седнал в колата… Той предприе пътуването съвсем импулсивно. Освен ако…
— Освен ако?
Мейсън сви устни.
— Освен ако всичко е било планирано от единствения, конто е знаел, че патицата би могла да бъде идентифицирана и че това непременно ще се случи.
— Искате да кажете, че…
— Джон Л. Уитерспоон е бил този човек — довърши мисълта й Мейсън.
— Но, шефе, това е абсурдно!
Мейсън каза:
— Може би не е толкова абсурдно. Той може да е направил плана си така, че Адамс да попадне в клопката. Защото той е искал Адамс да повярва, че е извършил убийство.
— Но не истинско?!
— Може би не.
— Тогава нещо трябва да е попречило на изпълнението на плана.
— Съвсем правилно.
— И какво ще му се случи, ако той е направил грешка?
— Тогава той е вътре — каза Мейсън. — Може да му се удаде да докаже, че не е било преднамерено убийство, а смърт, причинена от непреднамерен удар. Но ще му бъде трудно да убеди съдебните заседатели в това.
Гласът на Дела Стрийт трепереше от гняв.
— И защо не предприемете нещо? Защо не го кажете направо на Уитерспоон?
— Защото има закон срещу клеветата. Значи няма да казваме нищо, докато не го докажем.
— И кога ще стане това?
