— Значи стаята е била тъмна?
За момент мис Кромуел се поколеба, след това каза:
— Да, струва ми се. Може да е било така.
— Лампите в стаята не бяха включени?
— Не, сър. Мисля, че не.
— И транспарантите бяха вдигнати?
— Аз… не мога да си спомня точно.
— Искате да уверите съда, че сте наблюдавала обвиняемия през спуснати транспаранти?
— Не, не исках да кажа това.
— А какво искахте да кажете?
За няколко секунди тя не успя да намери отговор и на лицето й се изписа отчаяние. След това й хрумна нето и тя каза:
— Аз помислих, че питате дали всички транспаранти са били спуснати. Знаех, че не бяха спуснати при този прозорец, но не мога да си спомня какво беше положението при другите.
Тя се засмя с чувство на превъзходство и си личеше, че мисли: „Ти си въобрази, че ме надхитри? Но все пак успях да ти се изплъзна.“
— Но в стаята никоя от лампите не светеше — продължи Мейсън.
— Не, знам това със сигурност.
— С каква цел влязохте в тъмната стая?
— Е, исках… исках да взема нещо.
— Прозорецът, до който стояхте, е най-отдалечен от вратата, нали?
— Да, така е.
— А ключът за осветлението е до вратата, нали?
— Да.
— Значи, когато влязохте в стаята да търсите нещо, вече не си спомняте какво, не запалихте светлината, а веднага преминахте през тъмната стая, за да стигнете до прозореца и да погледнете към входа на жилището на Милтър?
— Не, аз просто стоях там, за да обмисля нещо.
— Аха. И малко след това, когато аз позвъних, вие слязохте по стълбите от вашето жилище?
— Да.
— И говорихте с мен?
— Да.
— И ние вървяхме известно време заедно в посока към центъра на града, нали?
— Да.
— И ние след това продължихте към автобусната станция, нали?
Прокурорът подхвърли злорадо:
— Ваше благородие, трябва да възразя. Този разпит се отклонява твърде много. Накъде е тръгнала свидетелката или какво е правила, след като е напуснала къщата, това не влиза във въпросите на един законен кръстосан разпит. Това е некомпетентно, несъществено и много се отклонява от времето на престъплението. Съдът трябва да има предвид, че това привеждане на доказателства трябва да има много ограничена цел.
— Мистър Мейсън — каза съдията Миихън, — ако искате съдът ще чуе вашата обосновка, но независимо от това смятам гледната точка на прокурора за правилна.
— Аз също намирам това за правилно — каза Мейсън. — Мисля, че това е коректно мнение и нямам повече въпроси към тази млада жена. Благодаря ви, мис Кромуел.
Можеше да се забележи, че тя се беше приготвила за истинска битка с Мейсън и сега беше смутена, че той прие съвсем равнодушно нейните показания, които напълно се различаваха от това, което му беше казала по-рано. Тя тъкмо искаше да напусне свидетелската скамейка, когато Мейсън каза като че ли между другото:
— Все пак, още един въпрос, мис Кромуел. Сега забелязах, че в залата се намира мистър Реймънд Алгоуд. Познавате ли го?
— Да — каза тя след кратко колебание.
— А познавате ли неговата секретарка, мис Сали Елбертън?
— Да.
— Твърдяла ли сте някога в разговор с някой от двамата, че сте жена на Лесли Милтър?
— Аз… това значи…
— Мис Елбертън, бихте ли станала?
Младата руса жена се надигна боязливо.
— Мис Кромуел, казвала ли сте някога на тази жена, че сте омъжена за Лесли Милтър?
— Не съм твърдяла това — каза свидетелката. — Казах й само, че трябва да го остави на спокойствие и… — По средата на изречението тя се съвзе и спря потока от думи, който се изливаше от устата й.
Когато осъзна какво е казала и видя наоколо любопитните погледи, тя се свлече на свидетелския стол.
— По-нататък — каза Мейсън. — Продължете спокойно и ни позволете да чуем какво искахте да кажете.
— Вие преднамерено ме подведохте! — каза тя възмутено. — Накарахте ме да повярвам, че съм свършила с показанията, а след това накарахте тази жена да стане и…
— Какво имате против „тази жена“, както нарекохте мис Елбертън? Благодаря ви, мис Елбертън, можете да седнете.
Сали Елбертън седна и забеляза, че присъстващите извиха вратове към нея, но веднага след това отново се обърнаха към Алберта Кромуел.
— Добре тогава — каза свидетелката, като че ли решена да издържи докрай. — Ще разкажа всичко! Това, което казах досега е самата истина, с изключение на някои неща, които мислех да премълча. Живях с Лесли Милтър като негова жена. Никога не се оженихме, защото той казваше, че не е необходимо. Аз му вярвах. Той винаги ме представяше като негова жена. Тогава се появи тази и до такава степен му завъртя главата, че той реши да ме напусне. Знаех, че и по-рано е прескачал настрани, но не беше нещо сериозно. Случва се с всички мъже. Но тя направо го подлуди и…
Слисаният прокурор се окопити и я прекъсна:
— Един момент! Ваше благородие, струва ми се, че тези изявления са твърде странични, без значение и несъществени…
— Не съм на същото мнение — каза строго съдията Миихън. — Сега свидетелката прави показания, които са напълно противоположни на тези, които направи преди няколко минути. Тя признава, че отчасти показанията й са били неверни. При тези обстоятелства съдът желае да чуе всяка подробност, която иска да съобщи свидетелката. Говорете, мис Кромуел.
Тя се обърна към съдията и каза:
— Мисля, че вие просто няма да разберете, но беше така, както ще обясня сега. Лесли избяга от мен и дойде тук, в Ел Темпло. Едва след няколко дни успях да разбера къде е. Дойдох тук, за да бъда при него. Той ми обясни, че е по служба и ако остана при него ще му попреча да изпълни задачата си. След това разбрах, че жилището до неговото е свободно и го наех. Мисля, че той действително работеше по някаква поръчка…
— Можете да не съобщавате какво мислите — прекъсна я прокурорът Копеланд. — Отговаряйте само на въпросите, които ви поставя мистър Мейсън. Аз моля уважаемия съд да забрани на свидетелката да прави показания от този род и да се ограничи само с въпросите, поставени в кръстосания разпит.
Съдията се наведе напред и погледна остро свидетелката.
— Желаете ли да изясните противоречията, във вашите показания, мис Кромуел?
— Да, господин съдия.
— Тогава продължавайте.
— Лесли ми каза, че ако бъда добра и не разваля неговите служебни работи, след няколко седмици бихме могли да напуснем Ел Темпло и да отидем където пожелаем. Каза, че ще има много пари.
