при него. Тази, която той изхвърлил. Която…
— Тя беше тук в залата — прекъсна го Дрейк. — Една минута, Пери, може би ще успея да я намеря.
Той излезе бързо през вратата, като си пробиваше път през тълпата. След няколко минути се върна с хубава млада жена.
— Това е мис Фийлд. Тя е била при Бур в деня, когато беше убит.
Мис Фийлд подаде ръка на Мейсън.
— Ходът на това следствие ме интересува много, но мисля, че не трябва изобщо да говоря с вас. Прокурорът ме покани за свидетелка.
— За да докаже, че Бур е помолил Уитерспоон да му донесе въдицата? — попита Мейсън.
— Да. Мисля че ще иска да узнае и това.
— Вие сигурно не сте въдичарка, мис Фийлд?
— Нямам време за това.
— Имате ли представа от въдичарски принадлежности?
— Не.
— Имаше ли Бур възможност, макар и най-малката, да стане от леглото?
— Не, невъзможно. Би трябвало да среже въжето, на което висеше тежестта. Но се съмнявам, че сам би се справил с това. Но дори и да беше успял, счупената кост отново щеше да се размести.
— Никой ли не се е опитвал да се доближи до въжето?
— Не.
— Мистър Бур ви е забранил да пипате торбичката, която е била до леглото. Затова ли се сипна до вашето освобождаване?
— С това започна всичко. Тя беше съвсем близо до леглото му и той постоянно бъркаше в нея. Всеки път, когато се доближавах до леглото, се спъвах в нея. Накрая му казах, че ще извадя нещата на масичката и ще му подавам това, което поиска. Само трябваше да ми каже кое, или да го посочи с пръст.
— И това не му хареса?
— Изглежда това го разяри.
— И какво се случи след това?
— Нищо. Но половин час по-късно отново се спънах в торбичката. Наведох се да я вдигна, но мистър Бур така ме хвана за ръката, че щеше да я счупи. Аз добре се разбирам с пациентите си, но за всичко има граници. Вероятно само щях да докладвам на лекаря и да остана, ако мистър Бур не ме беше наругал. Каза ми да се махам и че ако вляза в стаята ще хвърли нещо по мен. Дори се опита да ме удари е една метална тръба.
— Откъде имаше тази метална тръба?
— Тази тръба? По негово желание я донесох предишната вечер. В нея имаше хартия, сини листове. Това е от тези тръби, в които се носят чертежи и карти.
— Видяхте ли тръбата сутринта в деня на убийството?
— Да.
— Къде?
— Беше я оставил до леглото.
— И какво направи с нея, след като се опита да ви удари по главата?
— Той я остави… искам да помисля… да, струва ми се, че я остави под одеалото си. Аз бях толкова изплашена, че не обърнах внимание на това. За пръв път виждах толкова разярен човек. Понякога имаме разправии с пациентите си, но това надхвърли всякакви граници. Той се държеше като луд.
— Тогава ли извикахте лекаря?
— Да. Аз му се обадих и му обясних, че пациентът е много опасен и поисках да ме сменят с друга сестра.
— Но лекарят дойде без да доведе друга сестра?
— Да. Доктор Ранкин вярваше, че ще може да оправи нещата с малко дипломация. Не можеше да си представи колко опасен ставаше пациентът в яростта си.
— Споменавал ли е Бур пред вас, че някой иска да го убие?
Мис Фийлд стана неспокойна.
— Сигурно не трябва да говоря за това с вас, мистър Мейсън. Разбирате ли, аз съм свидетелка на обвинението.
— В никакъв случаи няма да повлияя на вашите показания каза Мейсън.
— Все пак, сигурно не трябва да разговарям с вас по тези въпроси.
— Уважавам желанието ви. Всичко е наред и много ви благодаря, мис Фийлд.
21
Въпреки, че през нощта беше студено и пролетта беше още в началото си, обедното слънце вдигна живака почти до горния край на термометъра. Затова съдията Миихън седеше само по риза в стаята си. Мейсън влезе само няколко секунди преди Копеланд. Съдията, който се люлееше в едно скърцащо кресло зад планина от папки, им кимна:
— Седнете, господа. Да видим дали ще можем да разберем нещо от тази история.
Двамата седнаха.
— Разбира се, ние не искаме да изхвърляме никакъв доказателствен материал. Ако има нещо, което да сочи, че прокурорът се обръща на фалшив адрес, то да разясним това. Нали така, Копеланд?
— Уверявам ви, че се обръщам на правилен адрес. Затова се разнесоха толкова крясъци.
Мейсън му се усмихна.
— Освен това — продължи съдията, — искам да знам какво още се крие зад тази афера.
— Преди около двадесет години — започна Мейсън — бащата на Марвин Адамс е бил екзекутиран заради убийството на своя съдружник Дейвид Лейтуел. Убийството е станало в Уинтербург. Бащата на Марвин е дал показания, че Лейтуел е искал да избяга с едно младо момиче на име Корина Хейсън. Но след това полицията намира трупа на Лейтуел под циментовия под в мазето на фабриката.
— Значи по това време се появява името на Корина Хейсън в аферата? — попита съдията.
— За мен името не е ново — каза прокурорът. — Затова не можах да разбера какво цели мистър Мейсън, когато запита за Корина Хейсън.
— Уитерспоон знае ли тези подробности? — попита съдията, който сега дъвчеше тютюна малко по- бързо.
— Да — каза Мейсън. — Той е натоварил агентурата Алгоуд в Лос Анжелос да проучи всичко. Бюрото натоварило с това Милтър, но след време го освободили, защото говорел твърде много.
— Този разговор е неофициален — каза съдията Миихън. — Ако искате да отида в залата и всичко да се запише в протокола, ще го направя. Но ако въпросната бележка има стойност като доказателство, или ако извършителят на тези две убийства не е Уитерспоон, а някой друг, тогава ще е най-добре да поговорим тук.
— Нямам нищо против — каза Копеланд. Подсилвайки думите си с жест, Мейсън каза:
— Аз ще сваля моите карти на масата.
— Е, добре, тогава да ги погледнем.
— Милтър беше изнудвач — каза Мейсън. — Показанията изясниха, че е казал на жена си, че работата му е пред своя край. Кого е искал да изнудва?
— Уитерспоон, разбира се — каза прокурорът. Мейсън поклати глава.
— Първо, Уитерспоон не е човекът, който ще плати пари за изнудване. Второ, Милтър не е имал за какво да го изнудва. Ако подробностите от стария процес бяха излезли наяве, Уитерспоон щеше да принуди дъщеря си да прекрати връзката си с Марвин и с това историята щеше на приключи.
— Може би Милтър се е опитвал да изнудва дъщерята — каза съдията Миихън. — Тя има ли пари?
— Да.
— Е, тогава навярно тя е била жертвата му. Сигурно я е заплашвал, че ще разкаже всичко на баща й.