— Какво казва Адисън по въпроса?
— До този момент не сме успели да се свържем с него. Банката е заловила фалшификата, защото детективска агенция „Дрейк“ е предупредила всички банки по-рано през този ден да внимават за фалшифицирани чекове подписани с индийско мастило на името на известни личности.
Мейсън намигна на Пол Дрейк и каза:
— Какво казва Дрейк? Откъде е получил тази информация?
— Нищо не казва — каза Холкомб, — но ние знаем, че голяма част от неговия бизнес е твое дело. Така че когато този тип ми каза, че ти знаеш за чека — е аз си помислих, че трябва да разследваме.
Мейсън каза:
— Ще дойда там, ще го огледам и ще говоря с теб.
В гласа на Холкомб прозвуча изненада:
— Кога?
— Сега.
— Добре — каза Холкомб. — По дяволите, аз си помислих, че ще се опиташ да се измъкнеш.
Мейсън затвори телефона. Дрейк каза:
— Холкомб не те харесва, Мейсън.
— Има някои дяволски добри ченгета — отвърна Мейсън. — Просто Холкомб не попада в тази категория. Лейтенант Траг от отдел „Убийства“ е много точен и умен мъж. Холкомб е педант, който би поставил клопка дори и на затворник, ако реши, че е виновен. Той дори не осъзнава, че бърка. Просто си мисли, че помага на правосъдието, че в доказателството има дупка и че той, като добро и умно ченге, трябва да запълни тази дупка.
— И той си мисли, че ти прекарваш своите клиенти около стените на затвора — каза Дрейк.
— А защо не?
— Спори за това с Холкомб.
— Няма смисъл да се спори с тази птица. Толкова е тъп, че можеш да навреш динамит в ноздрите му, да го запалиш, а той няма дори и да кихне. Добре, ще отида да го видя.
Мейсън излезе от кабинета на Дрейк, влезе в колата си, отиде до полицейския участък, намери сержант Холкомб в кабинета му и почука на вратата.
— Влез — каза Холкомб. Мейсън влезе в стаята.
Сержант Холкомб дъвчеше една пура с намръщено и сбръчкано лице. Срещу него на изтърканата маса стоеше Ерик Хансел, наглата самоувереност бе напълно изчезнала от държанието му.
— Здрасти, Мейсън — каза Холкомб. — Сядай.
Хансел каза:
— Какво по дяволите се опитваш да ми направиш? Каква е тази клопка? Да не си мислиш, че можеш…
— Достатъчно — прекъсна го Холкомб. — Аз ще говоря за сега, Хансел. Затваряй си устата!
Готовността, с която Хансел заглуши протестите си показваше до каква степен полицията беше разчупила черупката на арогантната му дързост. Сержант Холкомб каза:
— Хансел е бил заловен докато се е опитвал да осребри чек за две хиляди долара, който би трябвало да е подписан от Джон Адисън. Подписът е бил първо копиран с молив, след това повторен с мастило. Не можем да се свържем с Адисън. Известно време Хансел се прави на умен и не казваше нищо на никого, с изключение на това, което неговия приятел, Джордж Уитли Дъндас говори с полицаите. Обадихме се на Дъндас. Дъндас ни слуша доста време по телефона, преглътна два пъти, след това каза, че се е срещал с Ерик Хансел, че го познава бегло, но че няма никаква връзка с него и смята за безобразие това, че Хансел го е споменал. Той каза, че го е виждал един-два пъти в някакъв бар.
— Проклетият плъх! — възкликна Хансел. — Опитва се да си спаси кожата…
— Млъквай! — сряза го Холкомб.
Хансел се смали. Сакото с подплънките изведнъж стана твърде голямо за него.
Холкомб размести прогизналата пура с устата си, действията му съвсем явно издаваха нетърпеливото му желание да разкъса някого за нещо.
— И после? — попита Мейсън.
— После, след като Дъндас го остави, Хансел ни разказа различна история. Каза ни, че е отишъл в твоя кабинет, че е имал някакви сделки с Адисън, че ти си му дал този чек от името на Адисън.
— Какви сделки с Адисън? — попита Мейсън.
— Не каза.
— Арестувахте ли го? — попита Мейсън.
— Да. Опит за фалшификация.
— Добре — каза Мейсън, — защо не проверите отпечатъците му? Това е първото, което трябва да се направи, за да се разбере кой е този човек. Ако той се разхожда и разказва приказки…
Хансел изведнъж скочи от стола си:
— Проклет мошеник! Ти…
Сержант Холкомб бързо се пресегна през бюрото си. Ръката му закачи челюстта на Хансел, нанасяйки й замайващ и остър удар.
— Сядай и млъквай! — изрева Холкомб.
— В края на краищата — продължи Мейсън спокойно, като че ли изобщо нищо не се беше случило — първото, което трябва да се разбере за човека, с когото си имаме работа.
Холкомб изгледа Мейсън със замислен поглед.
— Все още не си отхвърлил разказа на този тип.
— Все още не съм чул разказа му.
— Аз ти го разказах.
Мейсън се обърна към Хансел:
— Ти си бил в моята канцелария?
— Много добре знаеш, че съм.
— И аз ти дадох този чек?
— Знаеш, че го направи!
— Чек, който се предполага че е бил подписан от Джон Адисън?
— Да.
— За какво е бил чека?
— Знаеш за какво. Искаш ли да кажа?
— Разбира се, че искам да кажеш — каза Мейсън. — Затова ти задавам този въпрос. Ако си получил чек за две хиляди долара от Джон Адисън, трябва да си направил нещо или си възнамерявал да направиш нещо, за да го заслужиш.
— Ако продължаваш да ме притискаш, ще кажа! — заплаши Хансел.
— По дяволите, заплашвам те — каза Мейсън. — За какво беше?
Хансел каза:
— Добре. Знаех, че Адисън те беше наел, за да…
Мейсън го прекъсна с повдигнати вежди:
— Искаш да кажеш, че Адисън ти плащаше, защото си знаел нещо за него и мен?
— А защо не?
Мейсън се усмихна и каза:
— На един адвокат се заплаща за това, което знае. Но ако се опитваш да кажеш, че Адисън ти е платил за нещо, което ти знаеш, скачаш направо в огъня, млади човече. Ако по някакъв начин успееш да докажеш невинността си по обвинението за фалшификация, ще бъдеш обвинен в изнудване!
За момент се възцари тишина, докато се поглъщаха тези думи.
— И така — продължи Мейсън, — ако се опиташ да се измъкнеш с лъжа внимавай какво ще кажеш.
Сержант Холкомб сдъвка пурата си:
— Проклет да съм, ако не е така — каза той.
— Кое? — попита Мейсън.
— Този тип се е опитал да ви изнуди — каза Холкомб. — Ти си нямал начин да го спреш, затова си му
