Дейл показва, че собствениците на тези коли са качили Вероника Дейл и повечето от тях са й дали пари.
— Какво мога да направя аз — изсмя се подигравателно Хансел. — Ако тези стари кози лапват по някаква си уличница и й дават мангизи, не можете да ме държите отговорен за това.
— И в някои от случаите — каза Мейсън, — онези, при които Вероника е успяла да постави собствениците на колите в компрометиращо положение, са били изнудени и този, който ги е изнудил е бил червенокос мъж на име Ерик Хансел. Какво ще отговорите на това?
Хамилтън Бъргър скочи на крака:
— Ваше благородие, възразявам. Разпитът не е подходящ. Не защитавам този човек, но тези други престъпления…
— Ще отхвърля обвинението — каза съдията Кийтли. — Нека да отговори на въпросите и след като го направи, господин Бъргър, мога ли до обърна вниманието ви върху факта, че на него не му е бил гарантиран имунитет във връзка с тези други случаи на изнудване, ако се окаже, че е имало такива. И не мисля, че трябва да продължавате да го белосвате. И така, съдът ще отсъди, че този въпрос изисква отговор. Отговорете на въпроса, господин Хансел.
Хансел се сви на свидетелската скамейка.
— Искам да се консултирам с адвокат — каза той.
— Отговорете на въпроса — каза Мейсън. — Не мога. Няма.
— На какво основание отказвате? — попита съдията Кийтли.
— На основание, че ще ме уличи.
Съдията Кийтли кимна към Хамилтън Бъргър:
— Господин обвинител — каза той, — бил сте много старателен при оформянето на определени аспекти в този случай. Инструктирайте полицията да се заеме със същата старателност и да разследва тези случаи срещу този изнудвач.
— Да, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър смирено.
Мейсън каза:
— Хансел, вие сте работил заедно с Вероника на процентни начала, нали?
— Отказвам да отговоря.
— И Вероника е направила така, че да бъде арестувана за скитничество, така че Адисън да накара своя адвокат да я изкара и следователно да стане уязвим за изнудвачи?
— Отказвам да отговоря на основание, че това ще ме уличи.
— Вече ти е даден имунитет за този случай — каза Мейсън. — Следователно, няма да има нужда да се страхуваш от съдебно преследване и нямаш право на привилегии.
— Добре. Това е отговорът. Така бях нагласил нещата.
— След това въведе друга жена като майката на Вероника?
— Господин Мейсън, казвам ви истината, не знам нищо за тази жена, която се е представила за майката на Вероника. Вероника и аз работихме заедно и нямахме нужда от друг човек. Нямахме нужда… ей, ама аз май много се разприказвах.
— Наистина — каза сухо Мейсън.
Имаше момент на напрегнато, драматично мълчание.
Усмивката на Мейсън беше презрителна.
— Това е всичко. Нямам други въпроси, приключих разпита и съм съгласен на едноседмично отсрочване.
Съдията Кийтли погледна Хамилтън Бъргър:
— Желаете ли да преадресирате някакви въпроси към този свидетел?
— Не, Ваше благородие.
Ерик Хансел извади носна кърпа от джоба си, попи потта от челото си, прочисти гърлото си нервно, след това вместо да върне кърпата в джоба си, седна на свидетелското място и започна да увива кърпата около пръстите си като я притягаше.
Изведнъж осъзна какво прави и виновно напъха кърпата в джоба си.
Мейсън стоеше презрително и наблюдаваше с насмешка ръцете на Хансел.
Съдията Кийтли наруши мълчанието:
— Случаят — обяви той, — ще бъде удължен с една седмица. Обвиняемият ще бъде задържан, а съдът се разпуска.
Звукът от чукчето му беше сигнал за отприщването на разговори в съдебната зала.
Мейсън, Пол Дрейк и Дела Стрийт и излязоха в коридора.
Дрейк каза:
— Ти наистина накара Хансел да се позамисли.
Мейсън кимна:
— Хансел ли го е направил?
— Не мисля — каза Мейсън. — Просто трябваше да го използвам за уловка, за да не разбере обвинителят какво наистина мисля.
— И какво е то?
— Ще говорим в колата — каза Мейсън.
По пътя обратно към канцеларията в колата на Мейсън Пол Дрейк каза:
— Почти си подлудил Хамилтън Бъргър. Той започна с намерението да открие и закрие това дело, а сега се върти в кръг. И това, което го подлудява е, че в момента няма ни най-малка представа кой е убил Едгар Ферел.
Мейсън каза:
— Мисля, че знам кой го е убил, Пол.
— Кой?
Мейсън започна:
— Хайде да погледнем доказателствата. На първо място, на Ферел му е трябвала къща за нещо. За какво?
— Любовно гнездо — каза Дрейк. — Малката червенокоса сладурана от щанда за писалки и моливи…
— Би си навирила сладкото малко носле при вида на подобна дупка — прекъсна го Мейсън. — Но нека да погледнем значението на определени дати, които досега пренебрегвахме.
— Какви дати?
Мейсън каза:
— Ферел е тръгнал на почивка. Казал е на съдружника си, че отива на риболов за пъстърва на северозапад и е казал на червенокосата си приятелка от щанда, че възнамерява да сключи голяма бизнес- сделка и че главната му квартира ще бъде в някаква провинциална къща.
— Точно така — каза Дрейк. Мейсън продължи:
— Няколко неща усложниха този случай, Пол, така че заключенията не бяха ясни известно време. Но сега започват да се изясняват.
— Как така?
— Лорейн Ферел трябва да е отишла в онази къща в нощта на убийството. Трябва да е влязла вътре. Трябва да е намерила доказателство, че Вероника Дейл е била там. Тя и съпругът й трябва да са се скарали.
— Но полицията не е намерила нейните отпечатъци там — каза Дрейк.
— Разбира се, че е — каза Мейсън. — Намерили са нейните отпечатъци навсякъде, както и тези на Адисън, защото тя е отишла там с Адисън, когато са открили тялото…
— Точно така — прекъсна го Дрейк. — Бях забравил за това.
— И полицията — каза Мейсън — няма начин да разбере кога са били направени тези отпечатъци, дали са били направени в нощта, когато е било намерено тялото или в нощта, когато е било извършено убийството.
Дрейк отново кимна.
— И така — каза Мейсън, — стигаме до още една странна фаза на случая. В апартамента на Дела
