Дрейк подсвирна. Мейсън продължи:
— Сега си помисли за това. Ферел си взема двуседмична отпуска, точно преди събранието на акционерите, за да сключи някаква суперсекретна сделка. Мъртъл Нортръп, ковчежникът на фирмата, си взема подобен отпуск. И двете почивки са в много необичайно време.
— Но Нортръп ненавижда Ферел и е вярна на Адисън.
Мейсън просто кимна.
— И Ферел е обещал на червенокосото маце да му даде работата на Нортръп, което означава, че е щял да уволни госпожица Нортръп.
— Или пък да й даде по-висок пост — каза сухо Мейсън, — така че мястото й да остане свободно.
Дрейк се замисли над това. Мейсън завъртя волана.
— Хей — каза Дрейк, — къде отиваш, Пери?
Мейсън каза:
— Сега ще отидем при Мъртъл С. Нортръп, Пол. И когато отидем, мисля че ще разберем някои неща.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Ярката утринна светлина се плисна по високите бели сгради в квартала.
Мейсън спря колата и каза:
— Добре, Пол, това е мястото. Приготви си бележника, Дела.
Мейсън тръгна към входната врата на апартамента, погледна часовника си и каза:
— Страхувам се, че ще ни трябва резервен ключ, Пол.
Дрейк, сумтейки, извади малка връзка резервни ключове.
— Ще ми се да използваме по-модерни методи, Пери.
— Това е просто външна врата на блок — каза Мейсън. — Никой няма да каже нищо. Не е като да влизаш в частен апартамент.
Дрейк опита ключовете с недоволство. Третият отвори ключалката.
— Кой е номерът? — попита Дрейк, като тръгнаха по коридора.
— Третия етаж — каза Мейсън. — 321.
Асансьорът заскрибуца нагоре към третия етаж. Мейсън намери апартамент 321 и натисна звънеца.
Вратата се отвори. Аромат на кафе и бекон посрещна ноздрите им. Една жена, облечена в халат, със сутрешния вестник в ръка каза:
— Съжалявам, аз…
Останалото се загуби в израз на изумление. Мейсън отвори вратата и каза:
— Влизай — и влезе в апартамента.
Тройката се скупчи вътре. Пол Дрейк и Дела Стрийт последваха Мейсън. Дрейк затвори вратата с ритник.
Дела Стрийт незабележимо се промъкна до масата, където кипеше електрическа кафеварка, седна до електрическия тостер, отвори стенографската си тетрадка и махна капачето на химикала.
Мейсън каза:
— Може би аз ще е по-добре да ви запозная. Това е Пол Дрейк, началник на „Детективска агенция — Дрейк“, а това, Пол, е Мартъл С. Нортръп, притежателка на малък пакет от акции в корпорацията, която притежава универсалния магазин на „Бродуей“. Последния път, когато я видях, тя се представяше за майката на Вероника Дейл — и мисля, че госпожа Нортръп ще ни каже точно какво се е случило в провинциалното имение на Ферел в нощта, когато е бил убит. Мисля, че ще бъде по-добре за вас, госпожа Нортръп.
Жената, лицето й ужасно жълто под грима, се отдръпна бавно назад, като че ли се надяваше, че като по чудо ще се отвори дупка в стената и тя ще може да изчезне.
Мейсън каза:
— Предполагам, че сте си мислила, че няма да ви намеря, госпожо Нортръп. В края на краищата вие оставихте доста ясна следа. Като човек отговорен за личния състав, вие сте дала работа на Вероника Дейл по молба на господин Адисън. Следователно вие сте знаела за нейното минало и заплатата, която е щяла да получава. Когато я интервюирахте, тя е попълнила карта, на която е написала възрастта си, името на майка си и още някои други подробности, които ви помогнаха да се представите за майката на момичето, когато дойдохте в моя кабинет. Вие бяхте единственият човек, който е можел да има такава комбинация от вярна и грешна информация по онова време.
И явно сте работили с Ферел, за да оформите коалиция от акционери, които са щели да имат достатъчно акции да контролират корпорацията на събранието на акционерите на двадесет и пети. Сега ни разкажете какво се обърка.
— Не знам за какво говорите — каза тя предизвикателно.
Мейсън се усмихна:
— Няма да отречете, че идвахте в моя кабинет и казахте, че искате да платите сметката на Вероника Дейл за законното обслужване, нали? Моята секретарка и моята администраторка могат да ви идентифицират.
— Не — каза тя бавно, — няма да отрека това.
—
— Аз… аз имах странната идея, че ще мога да спася господин Адисън от изнудване.
— Откъде знаехте, че го изнудват?
— Имах малко работа, която ме отведе в канцеларията на господин Ферел и докато бях там чух един разговор в кабинета на господин Адисън. Разбрах, че някой го заплашва. Отидох до вратата и се заслушах. Чух този — този отвратителен тип да го нарича „дебелак“!
— След това подслушахте всичко?
Тя кимна.
— И дойдохте при мен, за да се представите като майката на Вероника Дейл, така че аз да получа безполезен чек, подписан с името Лора Мейл Дейл, който да мога да покажа на изнудвача.
— Помислих си, че ще може да бъде от полза.
— Сега, какво ще кажеш за едно пътешествие до къщата на Фарел в провинцията. Моите отпечатъци не са отпечатъците, които сте оставила там и които полицията е открила. Не можете да избегнете доказателството на онези отпечатъци, госпожо Нортръп.
— Моите отпечатъци? — каза тя шокирана.
— Разбира се — каза Мейсън. — Нямате опит в кражбата, следователно сте забравила отпечатъците си.
— Откъде… откъде знаят, че са моите?
— Те не знаят. Аз знам. Но те трябва само да вземат вашите отпечатъци и да ги сравнят с отпечатъците, които са намерили в онази къща. След което трябва да им кажете защо сте отишла там и какво сте правила. По-добре кажете на мен.
Тя помисли върху това известно време, след това каза тихо:
— Предполагам, че съм заловена. — Съпротивлението някак си се изплъзна от жената. Тя каза:
— Предполагам, че вече знаете всичко. Доволна съм. Не бих могла да издържа иначе.
— Бих искал да чуя подробностите — каза Мейсън, — особено за стрелбата.
Тя отиде до един шкаф с дрехи, отвори вратата. Извади едно тежко палто. Имаше изгаряне от барут и дупка в плата.
— Говорете — каза Мейсън, — можете да бъдете откровена.
— Повярвайте ми, господин Мейсън, искам да бъда! Искам да сваля този товар от себе си. Тормози ума ми. Затова закусвам толкова късно.
Кимването на адвоката беше съчувствено. Тя каза:
— Толкова е просто, че е чудно, че никой не се досети още от самото начало. Знаех, че няма да мога да се измъкна.
— Просто ни разкажете — каза Мейсън като погледна към Дела Стрийт, за да види дали записваше
