— Какво искате да разбере Дрейк относно убийството?
— Всичко. Намери си нещо да хапнеш. Пристигам след малко.
Мейсън нае такси, отиде в кантората си и завари Дела на пост.
— Здравей! — поздрави изненадан той. — Мислех, че още си на обяд.
— Тъкмо тръгвах, когато видях добре облечена млада жена, правеща отчаяни опити да влезе тук. Съжалих я и й обясних, че не ще се завърнете по-рано от понеделник сутринта. Изглеждаше съвсем безпомощна, побледня и заяви, че просто трябва да ви види на всяка цена.
— Нямам време за никого, Дела — отговори нетърпеливо адвокатът. — Това убийство е сега пред мен. Съпругата на Милфийлд…
— Това младо момиче — прекъсна го Дела — е Карол Бърбанк.
— Не ме интересува коя е. Аз… О! Чакай, чакай! Бърбанк, а?
Секретарката кимна мълком.
— Някаква връзка с Бърбанк, с каракулските овце?
— Не зная, затова я и поканих да почака. Мисля, че тя е… Мейсън подсвирна.
— Добре. Да поговорим с Карол Бърбанк. Изглежда много възбудена, а?
— Повече от възбудена. Побеляла е като платно от отчаяние.
— Вън в чакалнята ли е? Секретарката кимна утвърдително.
— Чудесно! Иди до кантората на Пол Дрейк. Кажи му за убийството на Милфийлд и че то е известно на полицията. Все ще успее да открие нещо от полза за нас. Нека веднага се заеме с този въпрос и да остави всичко друго. Докато ти си там, аз ще приема тази Карол Бърбанк и ще разбера има ли нещо общо с Бърбанк, от когото се интересуваме.
Дела се спря с ръка върху дръжката на вратата.
— Как понесе новината мисис Милфийлд?
— Чух, че изпищя, но изглежда, то не бе неочаквано за нея. Беше плакала, когато ме прие.
Привлекателна ли е?
— Много.
— Умна?
— Хвърли ме на вълка в устата.
Дела Стрийт повдигна въпросително вежди.
— Бях принесен в жертва, за да спечели доверието на Траг.
— Как така?
— Траг се обади, че пристига. Съобразих, че е по-добре той да не ме намери у дома й. Беше плакала, знаеш, а и посещението на Траг означаваше, че някъде има труп. Скрих се в килера, а тя му каза къде съм.
— Но защо?
— Очевидно, за да спечели благоразположението му.
— На каква възраст е?
— Някъде около тридесетте.
— Изглежда, ще се окаже опасна.
— Вярвам, че е.
— Добре. Ще инструктирам Пол Дрейк за работата му върху убийството. Карол Бърбанк ви чака оттатък.
Секретарката изтича по коридора, като стъпките й ехтяха в тишината на съботния следобед, огласяващи огромното здание с празни в този момент кантори. Мейсън премина през библиотеката и влезе в чакалнята.
Карол Бърбанк седеше в скована поза. Коленете й, притиснати плътно едно до друго, лицето й — боядисана в бяло маска, устата й — яркочервена рязка върху фона на бледата кожа, която проваляше напълно ефекта от грима. Конвулсивният шок, изписан върху лицето й при щракването на бравата, говореше ясно за състоянието на нервите й. Големи, уплашени очи се впиха в Мейсън. Освен страх, в погледа й той прочете и решителността на млада жена, която се бореше с всички сили да запази контрол над себе си и да не се остави страхът да помрачи съзнанието й.
— Мистър Мейсън?
— Да.
— Вярвам, вие бяхте този, който вчера уреди плащането във връзка с лека автомобилна авария, защитавайки интересите на някой си Биклър?
— Точно така.
— Баща ми счита, че се справихте много изкусно с всичко.
— Благодаря!
— Той спомена, че ако ни сполетят неприятности, ще бъде чудесно да ви имаме на своя страна, отколкото да сте в противниковите редове.
— Баща ви свързан ли е с компанията за каракулски овце?
— Свързан е, непряко.
— Неговото име?
— Роджър Бърбанк.
— И, предполагам, вече е изправен пред някакви неприятности?
— Мистър Милфийлд, един от свързаните делово с баща ми хора, е бил убит на борда на бащината ми яхта.
— Наистина? Какво искате от мен да сторя?
— Татко се оказа в много особено, много странно положение. Искам да му помогнете.
— Той бил ли е на борда на яхтата, когато убийството е извършено?
— Небеса! Не! Там е бедата. Той се стреми по всякакъв начин да накара хората да мислят, че е бил на яхтата, а фактически съвсем не е бил там.
— А къде е сега?
— И аз не съм сигурна дали зная.
— Преди да кажете нещо, мис Бърбанк — заяви предупредително адвокатът, — смятам за по-уместно да ви кажа, че не мога да представлявам вашия баща.
— Но защо?
— Ние сме противни страни.
— В какъв смисъл?
— Адълейд Кингман е законен владетел на осемдесет акра, които…
— В действителност Франк Палермо притежава тази земя — прекъсна го младото момиче.
— Съжалявам, грешите.
— Но той я ползува.
— По силата на контракт за продажба.
— Но контрактът не е валиден повече. Той я е обработвал повече от пет години.
— По силата на същия този договор за продажба.
— Тя се поколеба за миг, а после запита.
— Колко искате за тази земя?
— Много.
— Като пасище, мистър Мейсън, тя е…
— …без особена стойност — прекъсна я адвокатът, — но като петролно поле е безценна.
— Кой е споменавал нещо за петрол?
— Аз.
— Боя се, че не мога да доловя връзката. — Погледът й беше станал твърд и опипващ.
— За това парче земя Адълейд Кингман желае сто хиляди долара.
— Това е съвсем абсурдно, мистър Мейсън! Това е насилие!
— И това е — каза заключително Мейсън — причината, поради която, боя се, не мога да представлявам вашия баща.
Тя прехапи устни.
