— Тази цена е извън всякаква норма, мистър Мейсън.
— Съжалявам — каза приветливо той. — Ето, трябва ви адвокат, крито да ви представлява. Сега е събота следобед и, страхувам се, ще ви струва твърде много усилия да откриете…
— Но ние искаме вас, мистър Мейсън!
— Страхувам се, че и от етична гледна точка то е неприемливо, тъй като представлявам противна на вас…
— Вижте какво, да оставим това настрана. Ако се заемете да защитавате татко, може да продължите да представлявате Кингман и, когато се срещнете с баща ми, да се спазарите с него относно вашия хонорар, както ви е угодно.
— То ще бъде много скъп пазарлък — предупреди Мейсън.
— Така и очаквам. Е?
— Имате ли право да говорите от името на баща си?
— Да. Във всеки извънредно спешен случай, като този, имам право.
— Не желая да има недоразумения по този въпрос.
— Не ще има.
— И какво искате да сторя сега?
— Искам да отидем заедно при баща ми. Чисто и просто наложително е да го открием.
— Какво върши той сега?
— Заел се е с нещо толкова жизнено значимо, че най-същественото за него в този момент е да има абсолютна секретност. Никому не е позволено да знае къде е и какво прави. Не съзирате ли положението, в което го поставя това обстоятелство?
— По отношение на убийството ли?
— Да. Фред Милфийлд е бил убит на неговата яхта. Обикновено всеки петък през нощта татко прекарва на яхтата, като я закотвя в устието на реката. Това е неговият начин да си почива, да се отдалечава от деловия хаос. Този петък изведе яхтата и я закотви както обикновено, но не остана там. Той работи върху нещо, което е от такова голямо значение, че не би признал пред никого какво е то.
— Знаете ли къде е сега?
— В общ смисъл, да. Надявам се, че ще успея да го намеря. Трябва да го открием преди полицията, разбирате ли, мистър Мейсън?
— Защо?
— За да го осведомим за случилото се.
— Полицаите ще му го кажат.
— Преди това те ще го поставят в капан посредством ня-коя декларация от негова страна.
— Как?
— Не виждате ли, мистър Мейсън? Татко държи толкова много за тайната на това, върху което работи, че сам ще влезе в клопката, когато започнат с въпросите си.
— Искате да кажете, че с готовност ще се закълне, че е бил на яхтата по времето, когато убийството е било извършено?
— Да.
— А ако успеем да пристигнем навреме?
— Ще можем да му обясним обстоятелствата.
— Е, и после?
— Тогава ще има възможност да помисли какво ще говори пред полицията.
— Да измисли някоя хубава лъжа?
— Не, разбира се. Ще им съобщи от истината толкова, колкото може да си позволи.
— Струва ми се, че трябва да зная малко повече. Каква е тази негова тайна?
— Във връзка с политическата обстановка е. Мисля, че целят някои от политическите големци в петролната индустрия. Татко трябваше да извърши доста от основната работа. Ще бъде истинско самоубийство да излезе всичко това наяве, преди плановете им да се изработят подробно.
— Виждам.
— И така, трябва да го намерим на всяка цена. Мейсън забарабани с пръсти.
— Та вие имате да вършите много повече от мен. Какво е по-точно моето положение?
— Искам да ви наемем!
— За какво?
— Да закриляте интересите на баща ми.
— Само неговите ли или и на друг някого?
— Е, може да се каже, да действувате като семеен адвокат. Така да се каже, адвокат с генерални пълномощия.
— А сега какво ще правим?
— Ще обикаляме.
— Къде?
— Толкова е поверително, че не ще си позволя да кажа даже и на вас предварително. Вземете шапката и пардесюто си и тръгваме веднага — и тя хвърли бърз поглед върху часовника си.
— Кога ще се върнем обратно?
— След като намерим татко.
Влязоха в частния кабинет на Мейсън. Той извади палтото си и шапката от дрешника и се обърна към посетителката.
— Готова ли сте?
Тя погледна отново нетърпеливо часовника си, понечи да каже нещо, а после, като промени намерението си, заяви.
— Готова, напълно.
Когато минаха край врата с надпис Детективска Агенция Дрейк, Мейсън я отвори и извика.
— Дела!
Секретарката изскочи от една стая — Мейсън й намигна и каза.
— Излизам. Ти иди намери нещо за ядене и не ме чакай.
— Кога ще се върнете, шефе?
Карол Бърбанк отговори вместо него с твърд тон.
— Не се знае кога.
V
— Оттук — каза Карол Бърбанк, като го хвана под ръка и го поведе по улицата до паркинга, разположен половин блок по-надолу.
— Той трябваше да е тук — оглеждаше тя минаващите със свъсено чело.
— Кой? Баща ви?
— Не. Джъдсън Белтин.
— Кой е Джъдсън Белтин?
— Човекът, който е дясната ръка на баща ми.
— Знае ли той за убийството?
— Да.
— Знае ли къде отивате? — Не.
След малко, видимо изпитала неловкост от кратките си, не много учтиви отговори, тя допълни.
— Джъдсън не знае нищо, освен че трябва да докара колата тук, да я изпълни до върха с бензин и да постави два бидона от по двадесет литра в багажника. Трябваше да бъде тук още преди пет минути и да ме чака. Разбира се, може да му се е случило нещо, но… А, ето го, идва.
Кола, карана с голяма скорост, зави и влезе в паркинга.
— Това е Белтин. Не показвайте, че той значи нещо за нас — предупреди Карол. — Стойте си ей така, сякаш очакваме да ни бъде доставена някоя кола.
— Защо е цялата тази мистерия?