— Мистър Пери Мейсън, адвокатът.
— Очаква ли тя да й позвъните, мистър Мейсън?
Мейсън се засмя:
— Зависи. Кажете, пълното й име Лола Факсън Олрид ли е?
— Точно така — отвърна гласът на другия край на жицата.
— Тогава мисля, че вероятно ме очаквала да й се обадя.
— Почакайте за миг, моля.
След около десетина секунди се обади мъжки глас:
— Ало, мистър Мейсън?
— Да.
— На телефона е Бъртрънд К. Олрид. Вие желаете да разговаряте със съпругата ми?
— Да.
— В момента не е вкъщи.
— Разбирам.
— Бихте ли ми казали за какво… в общи линии за какво бихте желал да разговаряте с нея? Може би не след дълго ще бъда във връзка с нея.
— Нищо важно — отвърна Мейсън. — Кажете й просто, че съм я търсил.
— Разбира се, но ако все пак бихте могъл…
— Проверявах нещо, това е всичко. Може да предадете на съпругата си, ако обичате, че проверявах… просто проверявах нещо и бих желал тя да ми се обади във връзка с тази проверка. Разбирате, нали? Много ви благодаря.
— Какво всъщност проверявате? — попита Олрид.
— Служебен въпрос. Благодаря ви много, мистър Олрид. Дочуване.
Той остави слушалката и се обърна към Дела Стрийт.
— Може да съм направил гаф. Съпругът й бе на телефона. Прояви любопитство. Иска ми се да зная съдържанието на писмото, което е било прикрепен към чека.
— Той прекалено много ли се заинтересува? — пепита Дела Стрийт.
— Да. Сега ще вземем изчаквателна позиция за известно време.
— А чекът?
— Ще го задържим и ще чакаме да видим какво ще стане.
— А пощата?
— О, да, ще трябва да се заема с нея. Вземете бележника си и да започваме.
В девет и половина едно писмо бърза поща бе оставело на бюрото на Дела Стрийт от Гърти, секретарката в приемната. Дела Стрийт го отвори. Тънкият плик съдържаше един единствен лист хартия, оцветен четириъгълник.
Този чек беше сгънат точно по средата, както Мейсън бе казал, че се сгъва чек, когато няма придружително писмо и беше изготвен от Първа национална банка в Лас Олитас. Чекът бе на името на Пери Мейсън, сумата бе две хиляди и петстотин долара и бе подписан от Лола Факсън Олрид.
— Писмото е било пуснато рано тази сутрин.
— Вашата приятелка има странни приумици. Чудя се докога ли ще продължи всичко това — подхвърли Дела Стрийт.
— И двата чека изпратени в събота? — попита Мейсън.
— Точно така.
— Ние самите имаме ли сметка във Фармърс, Мърчънтс енд Меканикс банк? — позаинтересува се Мейсън.
— Естествено.
— Отидете в банката, представете двата чека. Помолете касиера да им отдели специално внимание и когато изпрати чека за осребряване на Първа национална банка в Лае Олитас да поиска банката внимателно да го провери.
— Поемате ли известни задължения спрямо мисис Олрид, ако приемете чековете, без да знаете защо са изпратени?
— Винаги мога да й върна парите, ако реша да не й бъда адвокат. Отидете в банката лично. Дела, и проверете чековете. Във всичко това има нещо, което никак не ми харесва.
— На мен ми харесва — усмихна се Дела. — Тъй като съм човекът, който отговаря за финансите в тази кантора, ще бъда очарована, ако мисис Олрид ни затрупа с чекове с всяка поща. А на вас защо не ви харесва, шефе?
— Не зная. Ако искате, наречете го предчувствие, но ми се струва, че щом представя чековете в банката, събитията ще се заредят едно след друго — и тъкмо поради това чековете са изпратени. Нека да участваме и да видим какво ще се случи след това.
ГЛАВА II
До десет и двайсет Дела Стрийт вече можеше да докладва на Мейсън.
— Касиерът на Фармърс, Мърчънтс енд Меканикс беше страшно изненадан — заяви тя.
— Как така?
— Не можеше да проумее защо депозираме чек и в същото време го молим да го разгледа внимателно.
— Но все пак го разгледа, нали?
— Да.
— И го прие?
— Каза, че чекът е валиден, че е подписан от мисис Олрид, а тя е достатъчно богата, за да обезпечи покритието му. Дори не си даде труд да провери балансовия отчет. Само свери подписите. Сигурно мисис Олрид разполага с големи суми при тях.
— Това ме заинтригува. Мисис Олрид положително ще установи връзка с мен, освен в случай, че чековете са фалшиви.
— Вероятно — подхвана Дела Стрийт — е сгънала първия чек в писмо, в което е обяснявала какво очаква от вас, след това си е припомнила, че иска да добави още нещо в писмото си, извадила го е и е забравила да го сложи повторно. В плика е останал чекът и така пристигна при нас.
— Може би — съгласи се Мейсън, — но цялата тази проклета история ме дразни. Аз…
Телефонът на бюрото на Дела Стрийт иззвъня еднократно, което означаваше, че секретарката от приемната иска да реши конкретен проблем със съдействието на секретарката на Мейсън.
Дела Стрийт вдигна слушалката:
— Ало, Гърти? Какво има… разбирам… Да, мисля. Покани го да седне само за миг. — Дела Стрийт закри с шепа мембраната и се обърна към Мейсън: — Мистър Бъртрънд К. Олрид е дошъл. Изглежда е много възбуден. Иска да ви види, но не казва по какъв въпрос.
— Мейсън се ухили:
— Нещата се поразмърдаха! Кажи на Гърти да го въведе.
Бъртрънд К. Олрид беше около петдесетгодишен, нисък и набит, облечен в двуреден сив костюм, ушит майсторски, за да прикрие недостатъците му. Косата му, оредяла на темето, бе разделена на път и сресана с брилянтин. През тънките червеникаво-кафяви кичури се виждаше скалпа му. Червеникави късо подстригани мустаци закриваха горната му устна, но свършваха преди ъглите на устата му — сантиметър и половина грижливо поддържана четина от двете страни на горната му устна.
Очевидно бе човек, който разчиташе на способността си да отстранява всяко препятствие по пътя си и си проправяше път в живота, като слон през бамбукова гора.
Дебелите му крака го отведоха до бюрото на Мейсън. На лицето му се появи сърдита усмивка, той протегна ръката си още когато бе на два метра разстояние от бюрото на адвоката и възкликна гръмогласно:
— Пери Мейсън! Пери Мейсън на живо! Какво удоволствие! Мистър Мейсън, толкова много съм чувал да се говори за вас. Много, извънредно много се радвам да се запознаем.
