— Благодаря ви — отговори Мейсън, като се ръкува с него. — Няма ли да седнете?
Олрид погледна многозначително към Дела Стрийт.
— Мис Стрийт, моята секретарка — поясни Мейсън. — Можете да разчитате напълно на дискретността й. Тя си взима бележки по време на разговорите ми с клиентите, грижи се за документацията и в случай, че забравя нещо, веднага ми го припомня.
— Това не се случва често, предполагам — изграчи Олрид.
— Понякога изпускам някои подробности — призна Мейсън.
Олрид се настани в голямото кожено кресло, предназначено за клиентите, изкашля се и попита:
— Имате ли нещо против, ако пуша?
— Ни най-малко. Заповядайте. — Мейсън му предложи цигара от кутията на бюрото си.
— Не, благодаря. Цигарите ме изнервят, предпочитам пури. Нали не възразявате?
— Разбира се, че не.
Олрид кръстоса пълните си крака. Добре поддържаните му нокти блеснаха на светлината, идваща от прозореца, докато той взимаше пура от кожен калъф, който извади от джоба си.
— Касае се за жена ми, мистър Мейсън.
— Какво се е случило? — попита Мейсън.
— Не зная как да обясня постъпките й.
— Нека бъдем наясно, мистър Олрид. Дойдохте тук, защото телефонирах и исках да говоря с жена ви, така ли?
— Донякъде, но само донякъде.
— Когато разговаряте с адвокат, винаги трябва да имате предвид, че може да представите факти, относно които адвокатът няма свободата да действа.
— Искате да кажете, че представлявате жена ми?
— Искам да кажа, че няма да имам свободата да действам като ваш защитник, ако това имате предвид. Следователно трябва да ми кажете точно какво желаете, преди да ми дадете информация, която според вас е поверителна.
— Добре, добре — съгласи се Олрид, като запали клечка кибрит от подметката си, поддържа пламъка накрая на пурата и нервно всмукваше, докато тютюнът се разгори както трябва.
Олрид угаси клечката, хвърли я в пепелника и се обърна към Мейсън:
— Защитник на жена ми ли сте?
— Засега не мога да отговоря на въпроса ви!
— Е добре, ако е така, защо очаквахте да я намерите в моя дом?
— Не е ли логично именно там да търсиш една съпруга, в дома на съпруга й?
През синкавия дим на пурата си Олрид се вгледа в лицето на адвоката.
— Дявол го взел, голям хитрец сте — недоволно изсумтя той, — освен ако…
— Освен какво? — попита Мейсън, тъй като другият се умълча.
— Освен ако не сте в течение — но ако представяте Лола, вие трябва да знаете.
Мейсън само се усмихна.
— О, какъв смисъл има да играем на криеница, Мейсън? Нека обсъдим същината на въпроса.
— Говорете.
— Жена ми — с горчивина сподели Олрид — избяга с най-добрия ми приятел.
— Доста неприятно — уклончиво каза Мейсън. — Кога стана това?
— Като че ли не знаете всичко!
— Най-сетне, мистър Олрид, вие сам искахте да се срещнете с мен.
— Събота вечер — продължи Олрид. — Дявол го взел, за мен това бе гръм от ясно небе.
— Името на мъжа?
— Робърт Грег Флийтуд. Един от моите съдружници, служител, счетоводител, помощник, момче за всичко.
— Възнамерявате ли да поискате развод?
— Не знам.
— Предполагам, че вестниците все още не са научили нищо?
— Разбира се, че не. Досега журналистите нищо не са надушили, но дълго няма да опазя тайната. Прекалено известни сме в обществото и изобщо.
Вместо отговор Мейсън само кимна.
— Единственото, което не мога да си обясня — избухна Олрид, — е как жена на нейната възраст може да направи подобно нещо!
— На колко години е?
— На четиридесет и две.
— Мисля — подхвърли Мейсън, — че според психолозите това е една от най-опасните възрасти за жената.
— Обобщавате! — упрекна го Олрид.
— Защо не?
— Е, както желаете… но вижте, Мейсън, Лола притежаваше много имоти, можеше да прави, каквото пожелае. Беше зряла жена. Ако се е отегчавала с мен, просто можеше да отиде в Рино, дискретно да обявя, че се е разделила с мен, да получи развод и да се омъжи за Боб Флийтуд. Но не, тя е искала да направи нещо екстравагантно, почти юношеско, нещо, което ще навлече на всички ни много неблагоприятна публичност.
— Можете ли да ми кажете нещо за Флийтуд?
— Всичко мога да ви кажа за него.
— И така?
— Боб Флийтуд е петнайсет години по млад от жена ми. Спрях се на него още когато бе съвсем млад и се помъчих да го направя човек. Тиках го напред според възможностите му. Доверявах му се. Повечето време той бе в моя дом. Бога ми, и през ум не ми минаваше, че той и Лола ще намерят нещо един в друг. Привидно Боб Флийтуд ухажваше Патриша.
— А коя е Патриша?
— Патриша Факсън, дъщерята на Лола от предишен брак.
— Ясно.
— И после, изневиделица, той изчезва с жена ми.
— Как реагира Пат?
— Много е нещастна, но се преструва, че не е. Слиза в трапезарията, яде, колкото да не умре от глад, показва се ведра, доволна, а всъщност сърцето й се къса от мъка.
— Обича ли го?
— Струва ми се, че повече от всичко се чувства унижена. Представете си едно момиче в такова дяволско положение: майка й да избяга с любимия й.
— Флийтуд наистина ли е любимият на Патриша?
— Е, нека го приемем така. Той беше… той… както и да е, той много се въртеше около Патриша и през цялото това време абсолютно никога не е проявявал някакъв интерес към Лола. Вероятно са били много потайни или това е някакво внезапно увлечение. Естествено Патриша е съвременно момиче. Около нея винаги е имало една дузина момчета. Много са били лудо влюбени в нея. По-късно в обкръжението й останаха само двама, Боб Флийтуд и един младеж на име Джон Багли. Чувствах, че Боб има преднина, но Джон Багли все още имаше шансове… в това нямаше никакво съмнение, Мейсън.
Адвокатът кимна.
— Предполагам — продължи Олрид, — че Пат са играеше и с двамата, за да разпали страстта им, както е присъщо на жените, и отиде твърде далеч. Може би е избрала Багли и е отхвърлила Боб. Не е ясно.
— Защо не я попитате?
— Невъзможно, Пат е момиче с характер. Мисли, че искам да й се налагам и се настройва срещу мен. Няма никакво основание, уверявам ви, Мейсън, Но тя така възприема нещата. Както и да е, ако е отхвърлила Боб заради Джон, наистина ме постави натясно. Предполагам, че Боб е решил да докаже на Пат, че не е единствената в света и е искал да я унижи, затова е избягал с майка й. Действително ме постави в
