няма да мигна цяла нощ. Сигурен бях, че ще ми изнамериш предостатъчно занимания.
— Великолепно — зарадва се Мейсън. — Ще отидем с твоята кола. Имаш ли адреса?
— Да.
— Да вървим.
Напуснаха офиса и се качиха в колата на Дрейк. Мейсън мигновено отпусна глава на облегалката и притвори очи.
— Капнал си — забеляза Дрейк.
— Просто мисля — отвърна Мейсън. — Това не е обикновен казус, когато не знаеш какво се е случило или как се е случило. Това е казус, в който прокурорът ще обвини един или двама души в убийство. Единият или другият от двамата неизбежно трябва да е виновен, съгласно известния досега фактически материал. Ако клиентката ми лъже, вероятно е виновна. Ако е така, ще я защитавам, доколкото мога, и друго няма да ме интересува, но ако Флийтуд е престъпникът, а иска да прехвърли обвинението върху моята клиентка, ще се помъча да го надхитря.
След петнайсетина минути Дрейк забави и спря пред един жилищен блок.
— Ето тук е. Като че ли ще трябва да пообиколим, за да паркираме. Задръстено е с автомобили.
— Защо не ей там, отсреща? Край пожарния кран.
— И?
— Гарираш, но все пак оставяш достъп до крана в случай на пожар.
— А, не се тревожи — пошегува се Дрейк. — В случай на пожар пожарникарите тъй или инак стигат до крана. Автомобилът ти ще пострада, но те ще си свършат работата. Веднъж видях кола, оставена заключена пред пожарен кран. Избухнал пожар и момчетата пробили по една дупка от двете страни на колата, прекарали маркуча и отишли да гасят. Когато собственикът се върнал, заварил колата си с издълбан в нея тунел, глоби за паркиране пред пожарен кран и просрочен паркинг.
— Навярно друг път няма да повтори грешката си — изсмя се Мейсън. — Онзи човек като че ли се кани да тръгва. Ето, отключва „Дожда“. Пол, да изчезваме, бързо!
Мейсън се смъкна долу на седалката.
— Какво ти става? — — шита Дрейк, като ускори.
— Този човек е Джордж Джеръм, партньорът на Олрид.
— Искаш ли да го проследим?
— По дяволите, не! — отвърна Мейсън. — Не е важно къде отива, важното е къде е бил.
— Искаш да кажеш, че…
— Разбира се. Бил е при приятелката на Флийтуд. Как й беше името?
— Бърнис Арчър.
— Обиколи блока, после се върни. Може би ще успеем да заемем мястото на Джеръм.
— Какво огромно животно! — удиви се Дрейк.
— Аха.
— Такъв мъжага може да те сграбчи и да те умъртви с голи ръце. Не бих искал да го срещна в някоя уличка нощем!
— Може би точно това ще ни се случи, преди да свърши делото — подхвърли Мейсън. — Не ми харесва, че толкова си пъха носа.
— Какво иска?
— Казва, че са му необходими показанията на Флийтуд, но добре пресети, за да осигурят защитата му в друго съдебно дело.
Мейсън отново се настани удобно на седалката. Дрейк обиколи блока, видя, че мястото, оставено от колата на Джеръм, е все още свободно и ловко гарира.
Входната врата беше заключена в този час на нощта, но имаше осветено табло с домофон и звънци.
Дрейк прокара пръст по имената, докато откри името Бърнис Арчър, и натисна бутона.
— Ами ако използва домофона? — попита той. — Какво ще й кажем?
— Най вероятно да натисне бутона за вратата — невъзмутимо отвърна Мейсън. — Ще помисли, че Джеръм се връща.
Почакаха малко, след това Дрейк повторно натисна звънеца.
Чу се звън и Мейсън с ръка върху топката, разтвори вратата:
— Хайде, Пол, да вървим.
Тесният вход бе слабо осветен, но видяха коридор и светъл четириъгълник — указание, че там се намира асансьорът.
— Джеръм ни е оставил асансьора — подметна Мейсън.
Минаха по коридора, застлан с тънка пътека, влязоха в асансьора и Дрейк натисна копчето. Асансьорът бавно се понесе нагоре.
— Ти ли ще говориш или аз? — попита Дрейк.
— Започни ти — отвърна Мейсън. — Представи се за детектив. Не й казвай дали си от полицията или частен детектив, ако не те пита. Задавай й въпроси за Флийтуд, кога за последен път е разговаряла с него и неща от този род. Аз ще се намеся, ако ми се удаде случай. Не ме представяй, остави я да мисли, че също съм детектив.
Асансьорът спря. Вратата бавно се отвори. Като огледа номерата на апартаментите, Дрейк заяви:
— Ето тук е, Пери, вдясно.
Дрейк почука.
Отвори им около двайсет и петгодишна русокоса жена със сини очи и хубава кожа, която почти не се нуждаеше от грим. Коприненият халат разкриваше удивителна фигура.
Леглото, вградено в стената, беше разтворено, завивките измачкани, както и възглавницата. Вратата на гардероба беше разтворена и вътре висяха няколко рокли.
Дрейк каза с делови тон:
— Казвам се Пол Дрейк. Може би сте чувала за мен. Детектив съм.
— Мога ли да видя картата ви, ако обичате? — хладнокръвно попита тя.
Дрейк погледна въпросително Пери Мейсън, после извади портфейла си, разтвори го за миг и понечи да го прибере в джоба си.
— Почакайте, моля. — Тя спокойно взе портфейла, разгледа картата и заяви: — А, разбирам, това е разрешителното ви за частен детектив.
— Точно така.
— А джентълменът с вас? — попита тя.
— Казвам се Мейсън — усмихна се адвокатът.
— Детектив ли сте?
— Не.
— Мога ли да попитам какъв сте тогава?
— Адвокат.
— О-о — възкликна тя и след миг се досети: — Вие сте Пери Мейсън, нали?
— Да.
— В такъв случай сте адвокатът на мисис Олрид.
Мейсън явно се наслаждаваше на ситуацията:
— Отгатнахте.
— Моля, седнете, господа.
Тя посочи към столовете, а самата седна на края на леглото. Краят на халата се разтвори и разкри обут в копринен чорап крак. Тя беше с обувки.
— Доста късно, не мислите ли?
— Работата ни е специална — засмя се Мейсън.
— Предполагам.
— А и разбрахме, че вече са ви обезпокоили.
— Как, ако мога да попитам?
— Боб Флийтуд ви се обади.
