— И още как! — засмя се Мейсън. — Мимоходом, докато им казвате, че Патриша е резнала края на плета с колата си и сте открили там Флийтуд в безсъзнание, гледайте да подчертаете, че Патриша не е мислела, че е ударила някого.
— Но това не е утежняващо вината обстоятелство? Патриша би трябвало да знае, нали?
— Естествено, че би трябвало да знае. Нима мислите, че тя го е блъснала?
— Но как, мистър Мейсън… аз… Сигурно е тя!
— Пфу! — възмути се Мейсън. — Съпругът ви е паркирал така, че Патриша да мине през плета. Именно съпругът ви е открил Флийтуд, проснат в тревата.
Очите й се разшириха внезапно, тя осъзна какво се бе случило:
— Според вас всичко това е било клопка…
— Разбира се, че е било клопка — увери я Мейсън. — Мъжът ви е ударил Флийтуд по главата. Мислел е, че го е убил. Трябвало е по някакъв начин да скрие трупа, при това на човек с фрактура на черепа. Най- доброто, което е могъл да измисли, е било да внуши на Патриша, че тя го е блъснала с колата си, и обвинението да падне върху нея.
Мисис Олрид притисна кокалчетата на пръстите си към устните си.
— Обмислете всичко още веднъж — посъветва я Мейсън. — Не наблягайте на това обстоятелство. Оставете на лейтенант Трег да се досети. Така ще бъде негов плюс.
И Мейсън излезе, като я остави замислена.
ГЛАВА XIV
— Тук ли е Дрейк? — попита Мейсън нощния пазач, който го отведе догоре с асансьора.
— Да, дойде преди петнайсет-двайсет минути. — Вие двамата май работите денонощно.
— Само гледаме да не се правят много пакости — пошегува се Мейсън.
Дрейк имаше телефонистки двайсет и четири часа в денонощието, затова Мейсън, като отвори вратата на бюрото, посочи с палец към вътрешния кабинет на Дрейк и повдигна въпросително вежди.
Момичето, което в момента вдигаше слушалката, кимна и махна с ръка.
Мейсън отключи вратата откъм тясната чакалня, тръгна по дългия коридор и влезе в кабинета на Дрейк.
Дрейк разговаряше по телефона. Направи знак на адвоката да седне и каза в слушалката:
— А да, разбрах. Дай ми още веднъж адреса. Благодаря. Не, останете на поста си. Просто се ослушвайте и се помъчи да откриеш нещо. Обади се незабавно, ако се добереш до нещо значително.
Остави слушалката и каза:
— Е, това е новина, но не знам доколко е важна.
— Каква е тя? — попита Мейсън.
— Позвъни моят човек от пресцентъра на полицията.
— Какво е разбрал?
— Според последните сведения Флийтуд все още се придържа към версията за амнезия.
— Това не е нещо ново. Искам да говоря с теб за това, Пол. Нещо друго?
— Престорил се е, че паметта му току-що се е възвърнала и се обадил на приятелката си.
— Узнал ли е твоят човек номера й?
— Името й, телефонният номер и адресът й.
— Как се казва?
— Бърнис Арчър.
— Досега никой не бе споменал това име. И какво?
— О, просто й е позвънил, за да й каже, че е получил амнезия, че е научил в полицията, че е бил във фермата на човек на име Овърбрук, че преди малко си е възвърнал паметта и че тя в никакъв случай не бива да обръща внимание на нито, което чуе за него, преди той лично да й обясни всичко.
— Труден ли е бил разговорът им? — позаинтересува се Мейсън.
— Какво искаш да кажеш?
— Дали момичето е било развълнувано?
— Не, явно не е имало нищо необичайно. Позвънил, разговарял с нея и после затворил.
Мейсън смръщи вежди:
— Не ми се струва нормално, Пол.
— Защо?
— Представи си, че си на мястото на момичето. Всичките ти приятели знаят, че този мъж е твоят приятел. Внезапно той изчезва. Говори се, че е избягал с омъжена жена. Изобщо не ти се обажда, после като гръм от ясно небе ти телефонира и заявява: „Виж какво, скъпа моя, не вярвай на нищо, което чуеш за мен. Изгубих паметта си. Ще дойда да те видя при първа възможност.“ Има нещо, което издиша.
— Смяташ, че момичето би трябвало да изпадне в истерия?
— При всички случаи поне да се разстрои, да плаче, да го укорява и накрая да го попита: „Обичаш ли ме? Кажи, обичаш ли ме? Кажи ми, че другата жена не е нищо за теб.“ Нали ти е ясно?
— Така би трябвало да бъде.
— Разбира се — каза Мейсън. — Имам си неприятности, Пол, и търся с какво да се заяда.
— Какво стана?
— Клиентката ми разказва една версия, която вероятно е о’кей. Кълне се, че говори истината. Може би тази версия ще издържи, но трябва да бъде подкрепена с необорими доказателства, в противен случай ще се разпадне на пух и прах.
— Е, добре?
— Този Флийтуд — продължи Мейсън — е загазил. Измисли тази история със загубата на паметта и аз успях да го предам в ръцете на полицията, преди да е имал възможност да измисли нещо друго. В момента той е обвиняем номер едно за убийството на Бъртрънд Олрид. Последен го е видял жив и не може да отрече, че го е убил, защото изобщо не помни какво се е случило. Очевидно човек толкова интелигентен като Флийтуд няма безропотно да приеме подобно положение. Единственото, което може да стори, е публично да признае, че не е имало никаква амнезия, че помни всичко.
— В мига, в който направи това, той се излага на голяма опасност — прекъсна го Дрейк.
— Зная — съгласи се Мейсън — и точно на това разчитам, за да подкрепя с доказателства версията на мисис Олрид — разбира се, много зависи от това какво ще каже той, когато започне да говори истината.
Дрейк недоверчиво поклати глава:
— Ако е взел колата на мисис Олрид, той последен е видял съпруга й жив. Ако надрънка куп измислици за амнезията си в полицията и оттам узнаят журналистите, а после се отметне и заяви, че през цялото време си е давал ясна сметка какво става, това няма да промени много нещата. Според мен за него е най- добре да се придържа към версията за амнезията си, независимо, че няма да е леко.
— Прав си. Пол — отвърна Мейсън, — но ние не желаем той да направи онова, което е добре за него. Искаме да направи онова, което е от полза за клиентите ни. Ще го принудим да действа прибързано. Според мен той ще каже истината за амнезията и когато реши да го стори, ще е обмислил всичко превъзходно.
— Ще трябва добре да се потруди — вметна Дрейк.
— Може би е достатъчно умен за това. Бих искал да го пришпоря, Пол. Искам да го принудя да говори, преди да е напълно готов. Така да му припари под петите, че да се загърчи от болка.
— Какво ще предприемеш?
— Мисля да започна с приятелката му.
— Да отидем първо при нея утре сутринта и…
— Защо не сега?
Дрейк присви рамене.
— Къде живее? В апартамент ли, Пол?
— Аха.
— Флийтуд й се е обадил. Будна е, вероятно размишлява. Да, отидем и да поговорим с нея.
— Нямам нищо против — съгласи се Дрейк. — Преди малко изпих почти половин литър кафе и без друго
