полицейския участък.
Флийтуд се облегна назад и заяви:
— О’кей, отивам с Гърти. В крайна сметка, като че ли няма да е толкова зле. Дай ми целувка, любима!
— Не сега — хладно отвърна Гърти. — Ти публично ме оскърби. Може би трябва да поискам развод.
Флийтуд, комуто внезапно тази история започна да му харесва, каза:
— Но тогава не знаех коя си, скъпа.
— А сега знаеш ли?
— Не, но съм готов да ти повярвам. Пет пари не давам дали ме обичаш или не, ти си омъжена за мен.
— А не — отдръпна се Гърти от него. — Аз също страдам от амнезия, не помня кой сте. Струва ми се, че не ви познавам.
— Това е пълна глупост. Пуснете ме да сляза!
Дела не намали скоростта. Мейсън мълчаливо пушеше. След малко Флийтуд попита:
— Кой е този Олрид, за когото споменахте?
— Мислех, че името ви е познато.
— Звучи ми като нещо познато. Кажете ми нещо повече за него.
— Какво искате да знаете-за него?
— Кой беше той?
— Защо смятате, че е мъртъв?
— Не казах, че е мъртъв.
— Попитахте кой е бил.
— О, нямам представа.
— Но защо не попитахте: „Кой е той?“
— Откъде да знам? Оставихте в мен впечатлението, че е мой покоен роднина или нещо такова.
— Смятате ли, че е мъртъв?
— Казвам ви, че не знам! Нищичко не зная за него. А сега млъкнете и престанете да ме подлагате на кръстосан разпит!
Пътуваха повече от час, когато Флийтуд, явно решен да действа, категорично заяви:
— Не желая да идвам с вас.
— Къде искате да отидете?
— У дома!
— Къде живеете.
— Не зная, казах ви вече, но не желая да отивам където и да било с вас. Вие ще ме предадете на този човек, за когото споменахте… как му беше името… Диксън Кийт, нали? Да, струва ми се, че така беше.
— Познавате ли Кийт?
— Вие казахте името му. От къде на къде измислихте, че някакъв лекар е казал, че се нуждая от спокойствие?
— Това е обичайното лечение на хора, страдащи от амнезия — отвърна Мейсън.
Отново последва дълго мълчание, през което Флийтуд размишляваше съсредоточен и намръщен.
Влязоха в града. Дела Стрийт се обърна и изгледа въпросително Мейсън.
Адвокатът кимна.
— Интересното при амнезията — подхвана Мейсън — е, че когато паметта ви се възвърне и си спомните кой сте, ако наистина сте имал амнезия, няма да помните абсолютно нищо, което се е случило, докато сте страдал от амнезия. Не забравяйте това, Флийтуд.
— Името ми не е Флийтуд.
— Може и да не е — съгласи се Мейсън. — Както и да е, запомнете едно: когато паметта ви се върне и вече знаете кой сте, ако наистина сте имал амнезия, няма да можете да си спомните абсолютно нищо за онова, което ви се е случило през периода на болестта ви. Докато страдате от амнезия, помните всичко с изключение на това кой сте бил в предишния си живот. Щом си спомните миналото си, не можете да си спомните нищо за периода на амнезия.
— Защо ми давате този добър съвет?
— О, просто искам да се възползвате от ситуацията — отвърна Мейсън.
Дела Стрийт попита през рамо:
— Как да карам, шефе?
— Не изчаквайте да светне зелено — инструктира я Мейсън.
Дела Стрийт кимна. От време на време минаваше на червено, ловко избягвайки връхлитащите коли, редки в този час на нощта.
Когато за четвърти път направи това, се чу ниският вой на сирена и един моторизиран полицай извика:
— Моля, спрете до бордюра, госпожо! Закъде сте се разбързала?
Мейсън смъкна стъклото:
— Отиваме в полицейския участък, сержанте, затова бързаме. Може ли да ни придружите, трябва да закараме един човек там.
— В никакъв случаи! — изрева Флийтуд. — Никъде няма да ме водите. Вие… Пуснете ме да сляза!
Полицаят удари спирачката, когато Дела Стрийт спря колата. Флийтуд се мъчеше да отвори вратата, блъскайки Гърти.
Полицаят извика:
— Почакайте, приятелю. Дайте да се разберем.
— Оставете ме на мира! — крещеше Флийтуд. — Нямате право да ме арестувате! Нищо не съм сторил.
— Какво става тук? — попита полицаят.
— Този човек се издирва от полицията, за да бъде разпитан във връзка с убийството на Бъртрънд К. Олрид.
Флийтуд рязко отвори вратата.
— Хей, вие! — извика полицаят. — Спрете!
Флийтуд се поколеба.
— Върнете се! — заповяда сержантът. — Не се шегувам! Спрете. Какво е станало?
— Този човек е Робърт Грег Флийтуд и последен е видял Бъртрънд Олрид жив.
— Кой сте вие? — попита полицаят.
— Пери Мейсън.
— Вие сте Пери Мейсън! — смая се Флийтуд.
— Това е самата истина.
— Мръсен тип! — възнегодува Флийтуд. — Измамихте ме! Вие сте адвокатът на Лола Олрид, зная всичко за вас.
— А откъде знаете, че съм адвокат? — попита Мейсън. — Откъде знаете, че малкото име на мисис Олрид е Лола?
Флийтуд замълча, дишайки тежко, после внезапно се перна по челото:
— Сега разбирам!
— Какво разбирате? — понита сержантът.
— Всичко — отвърна Флийтуд. — Най-неочаквано си припомних всичко! Страшно ми се зави свят, но най-сетне знам кой съм. Аз съм Робърт Грег Флийтуд!
— И къде бяхте? — попита Мейсън.
— Не помня — отвърна Флийтуд. — Последното, което помня, е една дъждовна вечер. Разговарях с Бъртрънд Олрид и си тръгнах за вкъщи да се облека за вечеря, когато нещо ме удари. След това не помня абсолютно нищо. Всичко се е заличило от съзнанието ми!
Мейсън, усмихнат, намигна на полицая, но каза със съчувствие:
— Клетият Флийтуд! Страда от амнезия. Преди малко, когато го намерихме горе в планината, не знаеше кой е. Изобщо не можеше да си спомни името си.
