— Да.
— Само от две стаи ли се състоеше?
— Четири. Стаята, в която спеше Овърбрук, малка кухня, стаята, където спях аз, и дневната.
— Сам ли беше Овърбрук?
— Да. Той…
— Какво се случи после?
Свидетелят се ухили и каза:
— Улових се в капана си. Мистър Пери Мейсън пристигна в къщата и ме идентифицира. Със себе си водеше млада жена, която твърдеше, че съм нейният съпруг, изчезнал от много време. Не можех да направя каквото и да било, без да издам пред Овърбрук, че всичко около амнезията е било лъжа. Положението, в което се намирах, ме обричаше да играя тази роля. Все още продължавах да мисля, че за мен ще е по- добре, ако се преструвам, че нищо не мога да си спомня след удара по главата. Затова тръгнах с тях.
— И какво стана?
— Мистър Мейсън ме закара в управлението на полицията.
— Можете да пристъпите към кръстосан разпит — обърна се Данвърс към Пери Мейсън.
Мейсън му каза:
— Предполагам, че имате карта на мястото, където е била паркирана колата, и ще я представите накрая. Предлагам да я покажете сега и да ми дадете възможност да разпитам свидетеля по нея.
— Много добре — отговори Данвърс и подаде на Мейсън карта, подобна на тази, направена от Бърт Хъмфрис за Пол Дрейк.
— Ако искате, веднага ще призовем като свидетел служителя, който е изготвил картата, за да я идентифицира…
— Не мисля, че е необходимо — отговори Мейсън. — Можете да го представите по-късно. Тъй като в момента Флийтуд дава свидетелски показания, бихме могли да приключим с него.
— Съгласен съм. Ето ви и някои снимки на отпечатъците.
— Моля ви да погледнете тази карта — каза Мейсън. — Искам да зная дали това е коректна карта или скица, отразяваща околността на къщата на Овърбрук?
— Да, сър. Картата е вярна.
— Къде слязохте от колата?
— На това място, сър.
— Къде се намираше багажникът на колата?
— Точно тук. На мястото, където се виждат отпечатъците от краката на жената. Точките отбелязани като „следи от крака на бягаща жена“. Те започват оттук, мястото, където се е намирал багажникът и се насочват към пътя.
— След тях следва серия от точки, отбелязани като „отпечатъци от крака на бягаща жена“?
— Вярно.
— Какви са те?
— Разбира се, аз не зная какви са. Мисля, че това е, където мисис Олрид и…
— Няма значение какво мислите — прекъсна го Данвърс. — Ограничете отговорите си до това, което знаете, а аз ще искам мистър Мейсън да ограничи въпросите си по същество. Възразявам, ваша светлост, на въпросите на защитата, тъй като те карат свидетелят да прави заключения и…
— Възражението щеше да бъде прието, но въпросът вече е зададен и получи отговор.
— Не напълно, ваша светлост.
— Възражението се приема. Отговорът на свидетеля няма да фигурира в протокола. Продължавайте, мистър Мейсън.
— Защо не се оплакахте в полицията?
— Нямах възможност.
— Но успяхте да позвъните на Донибрук 6981?
— Да.
— Номерът е на някого, от когото се интересувате?
— Да.
— И искахте да го помолите за помощ?
— Исках да се измъкна от обърканото положение, в което се намирах.
— Успяхте ли да говорите с лицето от Донибрук 6981?
— Не. Това е номерът на мис Бърнис Арчър, моя приятелка.
— Близка приятелка?
— Да.
— Искахте да я осведомите за случилото се?
— Да. Не възнамерявах да я моля за помощ или да уведомява полицията, но не исках да си мисли, че съм забягнал с омъжена жена.
— Телефонирали сте от сервиза, докато мисис Олрид е била в тоалетната?
— Да, сър.
— И не сте изчакал да ви отговорят на позвъняването.
— Не, сър. Отговорът се забави. Мисис Олрид излезе и аз не исках да ме вижда на телефона.
— Това първата възможност да използвате телефон ли беше?
— Първа възможност, да.
— През целия неделен ден ли бяхте в мотела?
— Да.
— И в понеделник сутринта?
— Да.
— Там нямаше ли телефон?
— Не, сър.
— Опитахте ли се да намерите?
— Да.
— Мисис Олрид през цялото време ли беше там?
— Не през цялото време. Но беше наблизо. Не мисля, че се е отдалечавала от мен за повече от десет или петнадесет минути.
— Но вие можехте да станете и излезете по всяко време, когато пожелаехте?
— Да, мисля, че бих могъл.
— Но не сте искал?
— Исках да видя как ще се развият нещата.
— Все пак си давахте сметка, че Олрид може да се появи всеки момент?
— Да ви призная истината, мистър Мейсън, не исках да предприемам каквото и да е, за да не изпадам в положение да трябва да обяснявам действията си.
— Защо не?
— Защото смятах, че нещата биха се обърнали в моя полза, ако мога да заблудя всички и Олрид си мисли, че според мен колата на Патриша ме е ударила.
— По какъв начин?
— Щях да отслабя бдителността на Олрид и да имам възможност да се свържа с мистър Джеръм и да му обясня положението.
— Правихте ли някакъв опит да се свържете с Джеръм?
— Да.
— Кога?
— Докато бяхме в мотела в Спрингфийлд.
— Какво направихте?
— Позвъних на мистър Джеръм.
— О, направихте го, значи?
— Да, сър.
— Какво му казахте?
