от нулева група.
— Да… зная.
— И сте бил сигурен, дори преди да сте направили теста, че резултатът от него е щял да покаже, че тази кръв е от тялото на обвиняемата?
— Не съвсем.
— Тогава защо сте определяли кръвните групи на кръвта на обвиняемата и на тази, забелязана от вас върху постелката?
— Исках да покажа, че тя би могла да бъде от обвиняемата. Доказвайки го, изтъквах само това.
— И не сте изследвал кръвната група на жертвата?
— Почакайте за минута, и нея изследвах. Имам някои бележки за това. Ако ме извините за момент.
Свидетелят извади бележник от джоба си и каза:
— Определянето на кръвната група беше свързано с други неща и…, да, ето го… Кръвта на жертвата също е била от нулева група. Това не е особено съществено, тъй като, както вие отбелязахте, между четиридесет и петдесет процента от бялата раса има същата кръвна група. Идеята на теста ми в случая не беше да покажа, че кръвта е на обвиняемата, а че би могла да бъде от нея.
— Както би могла да бъде и от всеки един от тези петдесет процента.
— Да.
— Това е всичко.
Сержант от пътната полиция се представи като свидетел, инспектирал автомобила с тялото на Олрид. Той отбеляза, че колата е била включена на ниска предавка, когато е преминала през укрепения участък на пътя и очевидно преднамерено е била отклонена от него и засилена по насипа.
Мейсън нямаше въпроси.
— Робърт Флийтуд, заемете свидетелското място — каза Данвърс.
Флийтуд се закле, седна и започна да разказва за събитията в понеделник, довели до срещата на Олрид е него и мисис Олрид, при мотела „Гнезденцето“ около десет и половина вечерта.
— Какво се случи тогава? — запита Данвърс.
— Изглеждаше съвсем любезен. Продължаваше да се държи като мой роднина. Ръкувахме се и той ме попита как се чувствам и дали съм възвърнал паметта си. Отговорих му, че не съм и тогава той ни каза, че ще е по-добре да напуснем това място, тъй като бихме получили много по-големи удобства малко по-надолу по пътя. Нямах никакъв багаж с изключение на самобръсначката и някои тоалетни принадлежности, които той ми беше дал. Мисис Олрид имаше съвсем малък куфар, така че можехме да напуснем мотела почти веднага. Той беше повдигнал задния капак, за да може мисис Олрид да си сложи чантата вътре. Изведнъж измъкна пистолет и й заповяда да се напъха вътре. Тя отказа. Той я удари силно през лицето и тя разбра, че не се шегува. Мушна се вътре. Тогава забелязах, че от носа й тече кръв.
Флийтуд продължи да разказва убедително как е надвил Олрид и се отправил към ранчото на Овърбрук. Подробният му разказ съответстваше почти дума по дума на разказаното пред Трег и Мейсън преди това.
— Познавахте ли Овърбрук?
— Не лично, но знаех доста за него от книжата, Бяхме си писали във връзка с минните разработки. Знаех, че не би ме предал на Олрид.
— И какво направихте?
— Преструвах се, че страдам от амнезия. Мислех, че ще е много добре, ако поддържам тази версия. Закарах колата до пътя, който води към имота на Овърбрук. На около четвърт миля от къщата му свърнах от пътя на място, което изглеждаше много подходящо. Тук можех да паркирам колата и да се махна от нея. Оказа се, че теренът е доста влажен, тъй като от по-високите му участъци от двете страни се получаваше оттичане, което заедно с дъжда, валял наскоро, правеше земята доста мека. Колата обаче стигна до мястото съвсем лесно.
— На ниска предавка ли?
— Предполагам, че беше на втора.
— Какво се случи по-нататък?
— Изкарах колата от пътя и спрях.
— И после?
— Мисис Олрид очевидно беше използвала щанга, за да отмести езичето на заключалката на задния капак…
— Не знаете ли, че е използвала щанга?
— Не. Това, което зная е, че когато беше вкарана вътре, капакът беше заключен. Когато спрях колата обаче, заключалката беше отворена.
— Какво се случи след това?
— Почти веднага щом спрях колата, тя отмести капака, скочи от багажника на земята и се втурна да бяга.
— В каква посока?
— Назад към пътя, който току-що бяхме напуснали.
— Казахте ли нещо?
— Извиках й: „Няма защо да бягате. Той е вън от играта, в безсъзнание е.“
— Тя отговори ли нещо?
— Не. Само продължи да тича.
— Но гласът ви е бил достатъчно силен и тя трябва да ви е чула?
— Разбира се, че ме чу.
— Тогава какво направихте?
— Не се занимавах повече с нея. Спомних си за пистолета на Олрид, който все още беше в ръцете ми. Хвърлих го, колкото можех по-далеч.
— В каква посока?
— Мисля, че на север, е, североизток от колата.
— Какво се случи след това?
— В къщата на Овърбрук не се виждаше никаква светлина, но чувах кучешко лаене, което ме насочваше. Вървях право към нея.
— Връщахте ли се обратно към пътя?
— Не. Вървях точно по права линия към мястото, откъдето идваше лаят на кучето.
— Какво се случи после?
— Вдигнах Овърбрук от леглото. Попитах го дали би могъл да ме пусне да пренощувам. Казах му, че не зная кой съм или каквото и да е било друго за себе си.
— Съгласи ли се той?
— Да, настани ме да спя.
— Легнахте ли си?
— Да.
— Ставахте ли от леглото през нощта?
— Не. Не се е налагало. Кучето пазеше.
— Под куче разбирате кучето на Овърбрук.
— Да.
— Къде стоеше то?
— В дневната.
— Откъде разбрахте?
— Защото станах и огледах малко наоколо. Чух шум от кола и се чудех, дали Олрид не е дошъл в съзнание. Опитах се да отворя вратата и да погледна навън, но кучето стоеше там и ръмжеше.
— Нямаше ли в стаята прозорец?
— Там е работата. Стаята се намираше от другата страна на къщата и не можех да погледна в посоката, в която беше паркирана колата. Исках да изляза и да погледна през прозорците на другата стая в къщата.
— Къщата беше ли доста малка?
