— Какво стана след това?
— На другия ден пристигна този човек, Мейсън. Имаше и други хора с него и една жена, която каза, че е съпруга на мъжа тук. Всичко изглеждаше екстра. Състоя се грандиозно събиране на разделеното семейство с много целувки и гукане. Тази жена беше просто луда да отведе мъжа си далеч оттук, а и за мен това бе много добре.
— С други думи приехте всичко, така както изглеждаше външно?
— Продължавах да мисля, че момчето е загазило, но си траех — каза Овърбрук.
— Значи те си заминаха?
— Да.
— Какво се случи след това?
— Нищо, до следващата сутрин.
— А тогава?
— Около разсъмване на следващата сутрин започнах да обмислям всичко. Припомних си, че забелязах следите на Флийтуд и си помислих, че бих могъл да проверя, дали не мога да ги проследя.
— Във вторник сутринта ли стана това?
— Да.
— Какво направихте?
— Открих следите на Флийтуд и тръгнах по тях. Внимавах да не стъпвам отгоре им, а просто вървях успоредно…
— Върху тази скица има редица от точки, означени „отпечатъци на Флийтуд към къщата“ — прекъсна го Данвърс.
— Вярно е. Това са неговите следи.
— Има и друга редица, в обратната посока, означена „отпечатъци на Овърбрук, следващи отпечатъците на Флийтуд“.
— Правилно.
— Вашите следи ли са това?
— Да, сър.
— Тези следи вървят успоредно със следите, оставени от Флийтуд?
— Да, сър. Аз ги проследих до мястото, където е била спряна колата. Започнах да описвам кръг наоколо и изведнъж видях следите, където някаква жена е скочила от колата и се е втурнала към шосето. След това видях женски следи, идващи обратно от шосето и насочени към автомобила, очевидно с цел да го откарат. Изглеждаше, сякаш жената е била затворена в багажника.
— Какво направихте след това?
— Продължих да вървя към твърда земя, без да се оглеждам повече. Можете да видите, къде следите ми са описали кръг и съм стъпил на твърда почва. Оттук минава фермерски път, който отива до нивата ми.
— Път, обслужващ фермата?
— Да, сър.
— И какво направихте?
— Отидох до пътя и се върнах по него до фермата. През цялото време не преставах да мисля. После взех трактора с ремаркето, натоварих отгоре куп стари дъски, така че хората да могат да се движат наоколо, без да объркват всичко и ги поставих на земята.
— Как ги подредихте?
— Както би ги поставил човек, за да запази следи. Слагах една дъска и после минавах по нея и поставях друга. Минавах по нея и слагах още една, докато целият път до мястото, където е била спряна колата беше покрит с дъски. Минах все по тях, качих се на трактора и се върнах вкъщи. Изкарах таратайката си изпод навеса и отидох до място, където имаше телефон. Обадих се на шерифа и му разказах, че съм приел вкъщи мъж, твърдящ, че страда от амнезия, но според мен може би е загазил. Казах му, че съм проследил следите му до мястото, където е била паркирана колата му и със сигурност съм открил, че в задната й част е имало жена. Тази жена е изскочила от колата и е избягала към шосето. Малко по-късно тя очевидно се е промъкнала обратно, качила се е на колата и е заминала.
— Бяхте ли чули за смъртта на Олрид по това време?
— Не, сър. Не бях.
— Можете да пристъпите към кръстосан разпит — обърна се Данвърс към Мейсън.
Мейсън се усмихна окуражаващо на свидетеля.
— И така Флийтуд е дошъл в дома ви в понеделник през нощта и е останал до някое време в сряда?
— Така е. Докато дойдохте вие и го отведохте.
— В къщата ли стоеше през това време?
— Не през цялото.
— Вие бяхте ли в къщата?
— Аз? Не. Занимавах се с домакинска работа наоколо.
— Оставил сте Флийтуд сам?
— За известно време, да.
— Той би могъл да излезе и да отиде където поиска?
— Разбира се.
— Тогава не сте нареждал на кучето си да го пази?
— Не, кучето беше с мен.
— Вие сте много близък с кучето си?
— Привързан съм към него и то към мен.
— Навсякъде ли ви придружава?
— Навсякъде — отговори Овърбрук — освен когато имам някаква работа за него, като например да наблюдава някого или нещо. Иначе е винаги с мен.
— И ви е вярно и предано?
— Да.
— Бихте могъл да го оставите да следи Флийтуд и кучето щеше да го задържи да не излиза?
— Сигурно, но Флийтуд щеше да забележи.
— А вие не искахте това?
— Нямаше да изглежда твърде гостоприемно.
— Не ви ли беше страх, че Флийтуд ще открадне нещо…
Овърбрук се ухили вяло и добродушно.
— Мистър Мейсън — отговори той, — това, което държа в килера си, едва ли е нещо, което мъж като Флийтуд би могъл да открадне. Имам малко бекон, малко брашно и сол, сода за хляб. Имам няколко одеала и походни легла, които покривам с тях, но… мистър Мейсън, там няма нищо за крадене. Живея доста скромно.
Мейсън попита:
— Не ви ли беше идвало на ум преди сряда сутринта да проследите откъде е дошъл Флийтуд?
— През цялото време не преставах да мисля за случилото се. Нещата се въртяха в главата ми и не можех да ги подредя. Начинът, по който вие се появихте и отведохте мъжа със себе си, и всичко останало. Не можех да се отърва от тези мисли, така че започнах да се оглеждам и после, веднага щом видях следите, оставени от жената… Виждаше се, че тя е бягала.
— Дори без да отидете до мястото, където са отпечатъците?
— Да, сър. Хората, които като мен живеят на село, са много добри при разчитането на следи. В момента, в който ги видях, без дори да се доближавам до тях, можех да разбера, че жената е излязла от колата. Наистина ги проследих до пътя и тогава видях къде се е върнала обратно. Беше вървяла бавно и спокойно. Реших, че ще е по-добре да разкажа всичко на шерифа.
— Какво направихте след това?
— Точно каквото ви казах.
— Възможно ли е, за когото и да е, да напусне колата и да се върне в нея, без да остави следи?
