— Не виждам подноса!
— Изразих се образно.
— И аз.
Погледът й срещна неговия.
— Блъфирате ли, или имате скрит коз?
— Имам скрит коз, мис.
— От името на вашата клиентка ли отхвърляте чека. Не приемате споразумението без дори да се консултирате с нея?
— Ще й предам предложението ви и ще я посъветвам да го отхвърли.
— Мога ли да попитам защо?
— Къде бяхте в деня на обира, да речем, в единадесет сутринта?
— Двете с Хелън Чейни се разкрасявахме в козметичния салон. Можете да проверите по телефона, ако желаете. После обядвахме и… Но вие се интересувахте от сутринта.
— Да.
— Това е отговорът. Трябваше ли да се разтревожа, или да опитам да го избегна?
— Не беше наложително. Просто събирам сведения.
— И ги получихте. Приемате ли обезщетението.
— Вероятно не. Ще трябва…
— Почакайте — прекъсна го тя. — Няма да позволя да ми играете тези номера. Давам ви срок пет часа да го приемете или отхвърлите. Ако не ми телефонирате до десет и половина, че сте съгласен, ще се разпоредя и банката ще прекрати изплащането на чека. Телефонният ми номер в Хълвърстед е 6–3701.
На бюрото иззвъня телефонът с необявения номер. Знаеха го само Дела и Пол Дрейк и Мейсън винаги му даваше предимство, независимо с какво е ангажиран в момента.
— Извинете ме — рече той и вдигна слушалката. — Здравейте.
От другия край се чу гласът на Дела:
— Здравей, шефе! Можеш ли да говориш?
— Не.
— Има някой в кантората, тъй ли?
— Да.
— Някой, свързан с делото Ивлин Бегби?
— Да!
— Шефе, намирам се в „Краункрест“. Ивлин се върна от пазар. Току-що влезе. Имах възможност да разменя само няколко думи с нея, но разбрах, че оставеното съобщение е наистина от Стив Мерил. След като напуснала кантората, тя взела няколко стари филмови списания, открила още снимки и се убедила, че Стив Мерил е Стонтън Вестър Гладън, който отмъкнал парите й. Позвънила му. Не бил вкъщи, но жената, която отговорила, се съгласила да му предаде съобщение. Ивлин оставила името и адреса си и поръчала на жената да помоли мистър Мерил да предаде на мистър Гладън да й се обади най-късно до пет часа днес.
— Само това ли?
— Да. Но то свършило работа. Мерил се обадил и оставил съобщение за Ивлин, че е готов да преговаря.
— Прибирай се и ще обсъдим нещата по-подробно!
— Веднага ли да се върна?
— Да.
— Да кажа ли на мис Бегби да не предприема нищо, преди да се консултира с теб?
— Да! Абсолютно нищо!
Мейсън затвори телефона и изчака Айрин Кийт да каже нещо. Тя се изправи рязко и му протегна ръка:
— Все пак мисля, че блъфирате. Много ми харесахте днес следобед. Сега вече не съм толкова сигурна.
— Това е един от недостатъците да водиш преговори сам. Ако бяхте позволила на адвоката си да се свърже с мен, щяхме да запазим приятните си впечатления един от друг.
Айрин Кийт отвори вратата, обърна се и го изгледа през рамо, сетне закачливо му изпрати въздушна целувка.
— Лека нощ, адвокате! — рече подигравателно тя.
— Лека нощ!
Вратата се затвори бавно, заглушавайки потракването на токчетата й — тя бързаше по коридора.
7
По това време на годината се мръкваше рано. Докато чакаше Дела, Мейсън се приближи до прозореца и с меланхоличен поглед загледа шумния непрекъснат поток от коли на улицата долу. Задушени от трафика, изтерзаните улици сякаш се разкайваха за своето лекомислие, целият делови център на града беше задръстен от едва пъплещите коли и пешеходци.
След малко Мейсън се отправи към офиса, за да провери дали секретарката Гърти е все още на телефонния номератор. Беше си тръгнала. Таблото бе приготвено за през нощта. В помещението цареше пълен мрак. На връщане Мейсън мина през библиотеката, хвърли поглед на чека и бавно закрачи из кантората. В главата му се въртяха различните подробности по случая. Сегиз-тогиз поглеждаше ръчния си часовник. Чакаше с нетърпение завръщането на Дела, защото времето, което Айрин Кийт му бе определила, за да приеме или отхвърли предложението й, вече изтичаше.
Когато Дела Стрийт пристигна в кантората, минаваше шест.
— Боже мой, едва се промъкнах дотук!
— Допусках, че ще имаш неприятности. Как е нашата клиентка?
— Доста е развълнувана от случая Стив Мерил. Предполагам, че има голяма нужда от пари. Сподели, че ако той й върне дори само част от парите, това ще й спаси живота.
— Айрин Кийт беше тук. Остави чек за хиляда долара като обезщетение. И беше обута в обувки от крокодилска кожа.
— Ами!
— Чекът е на бюрото ми. Виж какво е написано на гърба му.
Дела го прочете.
— Това май вече е нещо.
— До десет и половина трябва да го приема, или отхвърля. Тя остави телефонния си номер и каза, че ще чака.
— Много мило от нейна страна, нали?
— По дяволите, Дела! Насочили сме се право в целта. Мисля си, че хиляда долара са доста голяма сума за Ивлин Бегби. Ако й кажа за тях, тя ще ме накара да приема обезщетението, водена от поговорката: по- добре птица в ръката, отколкото заек в гората. Ако премълчим и не съберем достатъчно допълнителна информация, за да получим по-добро обезщетение, ще трябва да извадя хиляда долара от собствения си джоб.
— Защо?
— Защото съм решил да отхвърля предложението, без да се консултирам с нея.
— Това означава, че ще й кажеш?
— Предполагам.
— Искаш ли да те свържа с нея?
— Не. Мисля… Дела, какъв е този шум?
— Звъни номераторът. Когато е включен за през нощта и някой ни потърси, се чува този бръмчащ звук. Да видя ли кой е?
— Добра идея! С толкова много работа сме се захванали наведнъж, че всеки, който е настоятелен, заслужава да бъде поощрен.
