— В чантата ми.
— Сигурна ли сте, че с него не е стреляно?
— Вече е стреляно — рече тя, наведе се напред и подпря с ръце брадичката си. — Цялата треперя. Мислех се за много корава, но сега не съм сигурна, че няма да припадна.
— Облегнете се назад! Какво не е в ред?
— Всичко. Мога ли да си поема дъх, преди да ви разкажа какво се случи. Ще се оправя след „Бакардито“.
— Подробностите могат и да почакат, но трябва да разбера какво е станало и то веднага. Може би не разполагаме с много време!
— Нападнаха ме!
— И вие стреляхте?
Тя кимна. Последва мълчание. Ивлин явно събираше сили, за да разкаже всичко.
— Никога не съм преживявала такъв шок. Някой се опита да ме убие.
— Почакайте! Спокойно! Кой беше? Успяхте ли да го видите?
Тя кимна.
— Познавате ли го?
— Не знам. Лицето му беше скрито. Искаше да ме убие. Опита се да ме избута от шосето.
— Това ли ви забави?
— Да. А и претърсих стаята.
— Намерихте ли нещо друго?
Ивлин поклати отрицателно глава.
— После?
— Качих се на моята таратайка и се спуснах надолу по хълма… Ще ви разкажа всичко след минута. Нека да дойда на себе си!
Мейсън и Дела се спогледаха. Келнерът донесе трите питиета.
— Обичате ли пържола?
— Няма да вечерям тук. Трябва да се връщам. Ще хапна нещо леко, а ще вечерям, когато ми свърши смяната. Горе получавам храна.
— Не бива да се връщате с празен стомах. Не можете ли да изядете една пържола?
— Винаги мога да изям една пържола.
— Средно изпечена?
Тя кимна одобрително и Мейсън се обърна към келнера:
— Три пържоли, средно изпечени, с френски пържен чесън, печени картофи с много масло и пипер и вино „Типо кианти“. Кафето — по-късно.
Келнерът кимна и се отдалечи.
— Наздраве!
Тримата вдигнаха чаши. Мейсън забеляза, че ръката на Ивлин трепери и трябваше да придържа с пръстите на другата си ръка.
— Дайте да видя пистолета!
Ивлин Бегби порови в чантата си, извади оръжието и му го подаде под масата.
— О-о! — възкликна той, докато го въртеше и претегляше в ръка.
— Какво има? — попита Дела Стрийт.
— Това е една от ония нови играчки от алуминиева сплав „Колт «Кобра»“. Може да не ви се вярва, но този пистолет тежи само триста грама. Достатъчно як е, за да изстреля куршум с голяма скорост. Не пистолет, а мечта. Заличен ли е номерът?
— Не съм погледнала.
Мейсън завъртя пистолета така, че светлината падна върху номера.
— Запиши го, Дела — нареди й той. — 17474-ЛВ. Дълго време не е употребяван. Който го е купил, е направил това съвсем скоро… Дела!
— Кажи, шефе!
— Отскочи до телефона. Помъчи се да хванеш Пол, преди да е излязъл за вечеря. Дай му номера на пистолета. Помоли го веднага да започне разследване. Мисля, че можем да открием купувача. Вероятно е откраднат, но поне можем да установим кой го е купил и откъде.
— Картотеките отворени ли са по това време? — попита Ивлин, докато Дела Стрийт ставаше от масата, за да се обади по телефона.
— Някои от тях. При продажба на оръжие се издава документ в три екземпляра, в който се посочва номерът му, името и адресът на купувача, както и всичко останало. Един от екземплярите отива при шефа на полицията, другият при шерифа. Мисля, че Пол би могъл да заложи на скорошната продажба. Ако е продаден в някой от съседните окръзи, пак ще отнеме много време.
Мейсън превъртя барабана и прегледа гилзите.
— Стреляно е два пъти.
— Да.
— Оправихте ли се, за да ми разкажете?
Тя допи последните капки от чашата си.
— Неприлично ли ще е, ако си поискам още едно?
— Няма да е неприлично, а по-скоро неблагоразумие.
— Защо?
— Искам да чуя какво се е случило, преди да определя какво количество алкохол да изпиете.
— Не съм особено гладна, но ми се ще да се подкрепя с още едно.
— Разкажете ми. После ще решим за питието.
— След разговора с вас останах около пет минути в стаята си, за да я претърся. Не открих нищо друго… Не може ли да говорим десетина минути за нещо друго, докато ме хване питието?
Двамата се загледаха в Дела Стрийт, която се връщаше от телефона.
— Откри ли Пол?
— Да. Продиктувах му номера на пистолета и той веднага се залови за работа.
— Има ли нова информация от Ривърсайд?
— Не.
— Ивлин, получих ново предложение за обезщетение.
— Колко?
— Айрин Кийт дава хиляда долара, за да сложим точка на нещата.
— Хиляда… долара?
— Да.
— Какъв е вашият хонорар?
— Петдесет долара. Редно е да предложа двеста долара възнаграждение на Нийли. Така че ще ви останат седемстотин и петдесет.
— Не е честно вие да получите толкова малко. Та вие свършихте цялата работа, всичко…
— Но Нийли се изправи в съда и ви защити.
— Ако не бяхте вие, щяха да ме осъдят. Мисля, че двамата с Нийли трябва да си поделите възнаграждението.
Мейсън бръкна в портфейла си и подаде чека на Ивлин.
— Не можете да си представите какво означават тези пари за мен сега.
— Все още не сте ги получила. Обърнете чека и вижте какво пише на гърба!
Тя се зачете в забележката.
— Може ли това по някакъв начин да повлияе на моя иск към Стив Мерил?
Мейсън поклати отрицателно глава.
— Прекрасно. Този път не искам да изпусна Гладън или Мерил или както и да се казва там. Зная, че е уплашен, щом се е обадил и е оставил това съобщение. Сигурно се чувства уязвим. Не може да си позволи да бъде арестуван сега и кражбата му да излезе наяве.
— Не бива да приемате този чек, Ивлин!
