— Защо?
— Мисля, че можем да получим повече.
— Тези пари означават твърде, много за мен, за да ги отхвърля.
Мейсън постави чека обратно в портфейла си.
— Не трябва ли да го подпиша?
— Не е необходимо. Подписът ми на поръчител е достатъчен. Той ми позволява да бъда гарант на споразумението в качеството си на ваш адвокат. При друго положение бих предпочел и вие да го подпишете, но не и сега. Бих желал никой да не подписва чека преди десет и половина. Ще изчакам крайния срок.
— Защо?
— Може нещата да се обърнат.
— Как?
Мейсън се засмя:
— Заложили сме много капани. Всичко може да се случи. А сега ми разкажете за нападението!
— Както вече ви споменах, качих се на колата и подкарах бързо надолу по хълма по най-краткия път, който ми описахте. Току-що бях отминала завоя след „Мълхоланд драйв“, когато забелязах, че зад мен идва някаква кола. Движеше се с много висока скорост. Фаровете й бяха нагласени така, че се отразяваха в огледалото и в предното стъкло и ме заслепяваха. Отбих вдясно на шосето, намалих скоростта, свалих стъклото на прозореца, протегнах ръка навън и дадох знак да ме изпревари. Вместо това колата се приближи плътно до моята и изви рязко, така че да ме изтласка от пътя.
— А вие какво направихте?
— Дадох газ. Благодаря на Господ, че ми вдъхна самообладание и изфучах напред. За миг обърнах глава назад, колкото да хвърля бегъл поглед и онова, което видях, ме вцепени!
— Какво беше то?
— Някакъв тип, чиято глава беше покрита с торба или нещо подобно. На мястото на очите бяха изрязани две дупки и този чувал бе закрепен на главата с лента или гумен колан. И сега като се сетя, ме побиват тръпки!
— По-нататък!
— Ускорих, а той ме последва. За щастие, сетих се за пистолета. Извадих го. Точно тогава той отново се изравни с мен. Караше като луд и този път бях сигурна, че ще се помъчи да ме избута извън банкета. Извадих пистолета през прозореца и стрелях последователно два пъти.
— В такъв случай сте карала с една ръка?
— Да. Хванах кормилото с дясната ръка, взех пистолета в лявата и я протегнах, колкото можех през прозореца така, че той да види пистолета. Насочих го към преследващата ме кола и два пъти натиснах спусъка.
— И после?
— Това го сплаши. Щом разбра, че съм въоръжена, той загуби интерес към мен.
— И натисна спирачките?
— И то толкова рязко, че колата поднесе. Видях светлините от фаровете да шарят ту вляво, ту вдясно, сетне изостанаха назад.
— Вие продължихте ли?
— Разбира се! Хвърлих пистолета на седалката, сграбчих кормилото с две ръце и подкарах толкова бързо, колкото имах смелост.
— Мислите ли, че се е отказал от преследването?
— Да, защото наблюдавах огледалото. Фаровете не се появиха повече.
— Чудесно. Изплашила сте го. А може да се окаже, че не е толкова чудесно!
— Какво искате да кажете?
— Носите пистолет, подхвърлен в стаята ви, с който сега е стреляно. Ако по-късно ви приканят да дадете обяснения при какви обстоятелства е стреляно с него, ще имате в подкрепа само вашата дума. Това не е много добре. Мисля, че трябва да уведомите шерифа, че някой е направил опит да ви нападне, че сте носила пистолет и сте стреляла, за да го сплашите. Дела, ще се дръпнеш ли да мина? По-добре аз да се обадя по телефона.
Дела Стрийт се извърна на кожения фотьойл, за да може Мейсън да излезе. Той отиде до телефона и се обади на шерифа.
— На телефона е адвокат Пери Мейсън. Намирам се в „Джошуа трий кафе“. При мен е една клиентка, която е преживяла голямо премеждие на един планински път над Холивуд. Някой е направил опит да я нападне. Маскиран мъж. Искал да я изтика от пътя или да я притисне до мантинелата, за да я принуди да спре. За щастие, тя носела пистолет и дала няколко изстрела напосоки, които го уплашили. Ще предприемете ли нещо по този повод?
— Въпросът ви е излишен. В следващите двадесетина минути ще изпратя при вас двама помощник- шерифи. Имаме много подобни случаи по планинските пътища. Престъпления от сексуален характер, които не публикуваме заради жертвите. Това може да е златният ни шанс! Споменахте, че е стреляла няколко пъти?
— Просто няколко предупредителни изстрела, напосоки, но…
— Обзалагам се срещу две седмици от отпуската си, че не е успяла въобще да се прицели, камо ли да улучи човека! Приятелчето, което действа по тези пътища, е слаб артист. Къде можем да ви намерим, мистър Мейсън?
— В „Джошуа трий кафе“. Питайте оберкелнера за мен.
— Чудесно. Веднага ще изпратя някого.
— Ще чакаме тук.
Мейсън остави слушалката и се върна на масата. Келнерът тъкмо поднасяше вечерята.
— Нека се уточним! Ивлин е носела пистолета по мое настояване. Карала е по черен път. Предложил съм й да го вземе със себе си. Нямам нищо против, ако някой реши, че аз съм й дал пистолета. В момента не държа да обсъждаме въпроса за оръжието, или как го е открила!
— Искате да кажете, че ще ме разпитват? — попита Ивлин Бегби.
Мейсън кимна.
— Заместник-шерифите ще бъдат тук след двадесетина минути. Няма да е голямо изпитание. Изглежда имат неприятности по второстепенните пътища, други подобни случаи и са нетърпеливи да получат сведения, които да им помогнат да заловят престъпника. Ще искат да опишете колата и всичко останало, което ви е направило впечатление. Вероятно ще трябва да им посочите и мястото на инцидента.
— Боже мой, не мога да им кажа нищо за колата!
— Е, поне сте видяла каква е: открита, спортна, стандартна или…
— О, да! Беше една от онези, от средноскъпите, затворена. Не беше спортен модел. Мисля, че беше лимузина. Това е горе-долу всичко, което мога да им кажа.
— А нещо за шофьора? Можете ли да го опишете?
— Не! Онова нещо покриваше главата и раменете му. Беше с палто. Горната част на торбата беше прикрепена за главата му с тъмна лента, гумена или най-обикновена панделка.
— Това е достатъчно. Не се тревожете!
— Ще се оправя. Справяла съм се и с далеч по-неприятни неща, но все още съм разстроена. Надявам се, че ще поискат да отидем на мястото. Така ще имам придружители по обратния път. Мисля, че отсега нататък ще използвам само главния път.
— Разбирам ви. Ако се съди по онова, което чух по телефона, доста е опасно. А сега да забравим тероризма и инспекторите и да се върнем към вечерята.
— Мистър Мейсън, ако нямам друга възможност да разговарям с вас, приемете онова компромисно решение.
— Засега ще остане така. Ще изчакаме до последната минута.
— Изчакайте, колкото е необходимо, но не прекалено дълго. Парите означават твърде много за мен.
— Затруднена ли сте?
