— Няма пиете, кога разговаряте с момиче. Това разваля репутация. Ако иска говори с нея, отива в нейна стая. Кога се върне, получи горещ ром.
— Добре — съгласи се адвокатът и отиде при двете момичета. — Искам да поговорим, Ивлин. Джо препоръча това да стане във вашата стая. Всичко е наред. Обясних му, че аз съм виновен за закъснението ви.
Тя кимна и ги поведе през безлюдния салон към верандата, където дъждът барабанеше по покрива и се стичаше на ручейчета. Ивлин отвори една врата, изкачи няколко стъпала, свърна в галерията вляво и отвори друга врата в дъното.
— Заповядайте в скромните ми покои — покани ги тя.
Мейсън даде път на Дела, последва я и веднага рязко я дръпна към стената.
— Какво има, шефе?
Той посочи панорамния прозорец на източната стена на стаята.
— Какво става? — попита Ивлин.
— Прозорецът! Спуснете пердетата!
Тя прекоси стаята, дръпна шнура и пердетата закриха големия прозорец.
— За първи път ли ги спускате?
— Откакто съм тук ли?
Мейсън кимна.
— Ами, да. В края на краищата, мистър Мейсън, никой не може да наднича освен ако не се покачи на нещо. Непосредствено след сградата започва наклон. Защо да спускам пердетата, щом никой не може да погледне вътре? Всъщност на около километър оттук строят къщи. Някой с бинокъл би могъл да види какво става тук, но ако едно момиче е живяло по местата, които аз съм обитавала, не му е останал много свян. Мразя любопитни да си навират носа наоколо, но ако някой желае да наблюдава с бинокъл от цял километър как се събличам, моля — тя се засмя.
— Покажете мм къде намерихте пистолета — каза Мейсън.
Тя отвори едно от чекмеджетата на скрина.
— Сега има повече неща, отколкото когато го открих. Сложих вътре това-онова. Нали пазарувах със стоте долара, които ми заехте?
— Трябва да се върнете на работа. Сигурно ще ви потърсят, за да ви зададат и други въпроси.
— Какви?
— На първо място ще ви питат отново и отново какво се е случило, след като онази кола ви е преследвала.
— Е, хайде, изплюйте камъчето?
— В катастрофиралия автомобил открихме труп на мъж, улучен в дясната страна на главата, върху която имаше калъфка за възглавница…
— Боже мой! — възкликна тя. — Искате да кажете, че аз… че аз…
— Полицаите са на мнение, че най-вероятно вторият ви изстрел е бил смъртоносен. Засега сте героинята на деня.
Тя го гледаше смаяно.
— Мистър Мейсън, само като си помисля, че аз… че аз съм убила, без… без да искам!
— Какви чувства изпитвате сега?
— Не зная. Не мога да свикна с тази мисъл. Не мога да повярвам… Защо ме гледате така, мистър Мейсън?
— Както вече казах, за полицаите вие сте героиня. Те смятат, че сте ги отървала от един безскрупулен престъпник, който нападал паркирани коли, ограбвал мъжете и изнасилвал жените. Малко по-късно вече няма да са толкова сигурни.
— Какво искате да кажете?
— Все още не са се сетили за една подробност.
— Каква е тя?
— Фаровете на колата не бяха запалени!
— Може да не е същата…
— Но този човек отговаря на вашето описание. Имаше калъфка на главата си с два прореза на мястото на очите, прикрепена към челото с ластична лента.
— Тогава сигурно е същият. Не разбирам как съм могла да го улуча, мистър Мейсън! Уверена съм, че първият изстрел не улучи колата. Стрелях в момента, когато измъквах пистолета през прозореца. Втория път го насочих малко назад. Куршумът попадна в нещо, което изкънтя.
— Гледахте ли натам, накъдето бяхте насочила пистолета?
— Не! Вече ви казах, че го държах с лявата ръка. С дясната стисках волана.
— И точно тогава колата на нападателя се беше изравнила с вашата?
— Почти.
— Значи сте могла да изпратите куршума в главата му, нали?
— Ами… ако… ако полицията смята, че е станало така, значи е вярно. Но защо вие възприемате това предположение, мистър Мейсън? Не е ли възможно светлините да са угаснали от търкалянето по нанадолнището? Може акумулаторът да се е разкачил или пък кабелите да са се скъсали?
— Може и да е станало нещо такова, но почти не вярвам!
— Но защо?
— Защото проверих нещо, за което полицаите не се бяха сетили. Погледнах контролното табло. Ключът за светлините не беше включен.
— Те… те не го ли забелязаха?
— Не, но предполагам, че вече са се сетили.
— Светлините бяха включени, мистър Мейсън! Сигурна съм, че бяха включени. Освен ако мъжът не ги е изключил след моя изстрел…
— След изстрела той не е бил в състояние да направи каквото и да било.
— Тогава има нещо гнило!
Адвокатът отиде до леглото и отметна покривката, която закриваше възглавниците. Едната от тях беше без калъфка.
— Боже мой! — възкликна Ивлин.
— Къде е другата калъфка? — попита Мейсън. Тя само поклати глава.
— Беше ли тук, когато се настанихте?
— По дяволите, мистър Мейсън, откъде да знам! Не съм и поглеждала леглото. Влязох, разопаковах багажа си, прочетох вестника. После излязох и се обадих по телефона… Мистър Мейсън, дали няма да си помислят, че аз… лъжа?
— Има ли причини за това?
Изведнъж решителността й се възвърна:
— Мога да направя само едно нещо!
— Какво?
— Ще взема друга калъфка от склада за бельо и ще я сложа. Мисля, че зная къде държат бельото…
Тя се отправи към вратата, но Мейсън я хвана за ръката и я дръпна назад.
— Защо?
— Искате да си отворите широко вратата към газовата камера!
— Но, мистър Мейсън, можем да скрием това! Не бива да им казваме! Ние… Боже мой, нима не виждате в какво положение съм изпаднала? Излиза, че аз съм убила човека, сетне съм му поставила калъфката на главата и съм съчинила цялата тази история с преследването, за да оправдая двата изстрела.
— Сама разбирате положението!
— И ако по една случайност този човек се окаже… — Тя внезапно млъкна.
— Продължавайте!
— Да предположим, че е някой, когото познавам?
— Точно това си мисля и аз!
