— Господи!
— Така че в мига, в който започнете да лъжете, тръгвате право към газовата камера!
— Но в такъв случай аз не мога да докажа твърдението си! Нямам…
— Точно това ме тревожи!
— Нали не вярвате, че съм измислила всичко? Нали не вярвате, че съм извършила хладнокръвно убийство?
— Въздържам се от прибързани изводи. Ще можете ли да изиграете ролята на нервна, дори истерична жена, извадена от равновесие от новината, че е убила човек. Ще можете ли да се престорите, че припадате и се налага да ви бият успокоителна инжекция, която да ви държи до следващия ден?
— Ще опитам! Мисля, че съм добра артистка.
— Чудесно! Току-що сте научила от мен, че вероятно сте убила човек. Обхваща ви истерия. Викате мисис Падена. Довеждате я тук. Питате я дали и двете калъфки са били на мястото си.
— Мислите, че калъфката на главата на убития е от това легло?
— Защо не? До този момент успяват да стоварят всичко върху вас. Оръжието, с което е бил убит, е у вас. Стреляла сте два пъти с него. След като са се потрудили да ви поставят в безизходно положение, защо и калъфката да не е от това легло? Някой все пак я е взел.
— Май не е необходимо да разигравам истерия. Вече ме обзема.
— Хайде! Действайте! Изиграйте си ролята! Повикайте мисис Падена! Покажете й възглавницата! После Дела ще ви заведе при един лекар, мой приятел. Той знае как да постъпи. Ще ви сложи успокоителна инжекция. Преди това обаче на всяка цена трябва да се обадите на шерифа и да му съобщите за липсата на калъфката. Ще крещите истерично! И още, току-що съм ви намекнал, че сте убила човек. Ще се справите ли?
— Ще опитам.
— Още отсега се вживейте в ролята! Трябва да сте убедителна!
— Ще… опитам!
— Не забравяйте и нещо друго! Почти веднага, след като се събудите, полицията ще бъде при вас. При нормални обстоятелства съветвам клиентите си да не правят изявления. Нито пред полицията, нито пред репортерите! Но вашият случай е по-различен. При разпита бъдете многословна! Говорете! Разкажете всичко, което знаете!
Мейсън се обърна към секретарката си:
— Знаеш си работата, Дела! Обясни на лекаря, че имам нужда от дванадесет часа преднина. След като помогнеш на Ивлин да си легне, вземи такси и иди до кантората на Пол. Ще те чакам там. Не казвай на никого къде се намирам!
Тя кимна.
— А къде ще бъдете? — запита Ивлин.
— Ще търся отговор на някои от въпросите, които ще ви зададат. Не се тревожете! До утре не съществувате за света!
9
Мейсън вкара колата в паркинга на сградата, където се намираше кантората на Пол, дръпна рязко ръчната спирачка, изключи фаровете и двигателя, изскочи навън и забърза към входа. Момчето от асансьора го поздрави:
— Добър вечер, мистър Мейсън!
Адвокатът му подаде една банкнота от пет долара.
— Това пък за какво?
— Нещо си объркал.
— Какво и кога?
— Самоличността. Не съм мистър Мейсън. Може да приличам на него, но не съм Мейсън. Казвам се Хари Марлоу и имам среща с мистър Дрейк от детективското бюро „Дрейк“.
Момчето примигна:
— Разбирам, мистър Марлоу. Отначало ми заприличахте на адвоката Мейсън, но сега виждам, че приликата е съвсем слаба.
— Много хора твърдят, че приличам на мистър Мейсън. Бих желал да го зърна някой ден! Що за човек е?
— Прекрасен — отвърна то, докато прибираше банкнотата. — Много щедър! Ще се запишете ли в приемната книга, мистър Марлоу?
Когато асансьорът спря, Мейсън хукна към кантората на Дрейк.
— Тук ли е Пол? — запита той телефонистката. Тя кимна, беше заета с номератора.
— Предайте му, че съм на път към него. Ако някой пита за мен, не сте ме виждали. Не важи за Дела. Щом дойде, веднага я изпратете в кантората на Пол, а ако се обади, ме свържете. Като казвам някой, имам предвид абсолютно всички!
Телефонистката се поколеба:
— И полицията ли?
— И полицията!
— Бихте ли излязъл навън, мистър Мейсън?
— Защо?
— Тогава ще мога да кажа, че сте се отбил само за минутка и веднага сте си тръгнал. Когато се върнете, ще бъда в съседната стая. Не обичам да лъжа полицията. А и на мистър Дрейк няма да му хареса.
— Дадено! Излизам.
Той напусна кантората, изчака малко в коридора и отново влезе. Този път в помещението нямаше никого. Мейсън премина през летящата врата и, коридора, от двете страни на който бяха разположени редица уютни кантори. Стигна до последната ъглова кантора и отвори вратата. Седнал зад бюрото, Дрейк ядеше хамбургер и пиеше кафе.
— Здрасти, Пери! Какви са новините?
— Много и най-разнообразни!
— Хайде, разказвай!
— Първи ти. Какво разбра за пистолета?
— Не ми влиза в работата, Пери, но те съветвам да не се заяждаш с Мървин Олдридж. Не е цвете за мирисане.
— Че кой се заяжда с него?
— Ами ти!
Мейсън се отпусна на един от фотьойлите, качи дългите си крака на бюрото, усмихна се и запали цигара.
— Бъркаш ме с някого, Пол!
— Ами този пистолет? — поклати глава Дрейк.
— Кой пистолет?
— Този, от който се интересуваш.
Мейсън подскочи и рязко свали краката си от бюрото. Погледът му стана твърд.
— Хайде, Пол, кажи какво те мъчи!
— По телефона ти ми продиктува номера на един пистолет. Успях да го открия, защото е купен съвсем скоро от един магазин за спортни стоки в Нюпорт Бийч.
— Продължавай!
— На двадесет и първи миналия месец Мървин Олдридж е купил два еднакви пистолета.
— Два пистолета?
— Точно така!
— И единият от тях е този, за който ти телефонирах?
— Правилно си разбрал.
