— Е, какво открихте?
— Сам ли сте? — изведнъж рязко попита Ферън.
— Да. Момичетата останаха горе при колата.
— Изглежда е стреляла право в целта!
— По дяволите! — възкликна Мейсън.
Той тръгна по тясната просека, изсечена от мъжете около преобърнатата кола. Плъзгайки се по разпилените парченца от счупеното предно стъкло, лъчът на прожектора спря върху сгърчено тяло, на чиято глава беше нахлузена калъфка за възглавница.
— Десният прозорец е отворен — обясни Ферън, — но е затиснат отдолу. Колата се е преобърнала и е застанала под наклон така, че лявата й страна стои много по-високо. Налага се да отворим някой прозорец. Той без съмнение е мъртъв, но трябва да сме напълно сигурни, преди да уведомим следователя. Ще се обадим в отдел „Убийства“. Как ли ще посрещне момичето новината, че го е убило?
— Искате да кажете, че стреляйки напосоки с лявата ръка, го е улучила смъртоносно?
— Това е най-опасната стрелба — заключи Ферън.
— Тестовете показват, че когато човек е възбуден и стреля инстинктивно, все едно те сочи с пръст.
— Можем да разбием вратата, Бил, или да счупим стъклото — намеси се колегата на Ферън.
— Не обичам да чупя стъкла. По-добре да разбием вратата.
— Предната е много деформирана. Ще отворим задната.
Мъжете успяха да разбият лявата задна врата с брадвата, с която бяха проправили пътеката. Ферън се вмъкна вътре, за да опипа китката на убития.
— Няма пулс — докладва той. — Мъртъв е!
— Можеш ли да извадиш талона?
— Ще опитам, дръж вратата отворена. Май ще успея.
Ферън се протегна, докато пръстите му докоснаха талона на колата, защипан за сенника. Той отпусна закопчалките, които го придържаха на място. После, измъквайки се бавно назад, излезе навън.
— Боже мой! — изпъшка той, докато се изправяше и отупваше. — Останах без дъх. Май съм изгубил формата си? Доста се озорих!
— И тъй, с какво разполагаме до този момент? — запита колегата му.
— Кола, регистрирана на името на Оскар Б. Лумис — прочете Ферън в талона. — Има и адрес. Съществува ли някаква вероятност този приятел да е Лумис?
През това време заваля, първите капки дъжд забарабаниха по преобърнатата кола и изсъхналите листа на храсталака.
— Капките са доста едри — обади се Ферън. — Започне ли така, вали като из ведро. Да се изкачим горе, преди да се е разкаляло, а и въжето да стане хлъзгаво. Ако дъждът не спре, докато измъкваме тялото и качваме колата горе, ще се изцапаме до уши. Ще извадим само тялото, да оставим на пътна помощ да изтегли колата.
— Имате ли вече някаква хипотеза за случилото се? — запита адвокатът.
— Всичко е ясно — отговори му Ферън. — Прозорецът от дясната страна е бил отворен. Планът му вероятно е бил да я принуди да свие встрани, да я изкара от нейната кола и да я вкара в своята. И друг път е действал по този начин. Куршумът го е улучил в главата отстрани и той въобще не е разбрал какво го е улучило. Отпуснал се е върху кормилото. Онова, което тя описва като поднасяне от рязко натискане на спирачките, най-вероятно е резултат от удрянето на колата в бордюра и отскачането й. След това се е блъснала в мантинелата, пробила я е и е излетяла в пропастта.
Дъждовните капки зачестиха.
— Момчета — каза Мейсън, — ако нямате нищо против, ще тръгна пръв. — И се закатери по стръмния склон, помагайки си с въжето. Краката му опипваха всяка опора в ронливата почва. — Може би все пак е по-добре вие да минете пред мен…
— Не. Чудесно се справяте. Внимавайте само да не изпуснете въжето и да загубите равновесие. Склонът е много стръмен и може да паднете лошо.
Адвокатът се изкачваше внимателно нагоре. Въжето, мокро от дъжда, беше станало хлъзгаво.
— По дяволите! — възкликна Ферън. — Трябваше да си сложим мушамите. Ще прогизнем до кости!
— Мисля, че вече сме близо — каза Мейсън.
— Този прожектор ме измъчи! — оплака се колегата на Ферън. — Нося го на гърба си и тон непрекъснато ме удря отзад.
— Почти изкачихме наклона. — рече адвокатът. — Виждам мантинелата. Ето, стигнахме! Да взема ли прожектора?
— Няма нужда, остават една-две крачки.
Най-сетне се изкатериха горе. Дъждът продължаваше да вали, плющейки по асфалта.
Мейсън вдигна яката на палтото си и каза:
— Знаете къде можете да ме намерите. Ивлин Бегби работи в ресторант „Краункрест“. Отиваме там.
— Тръгвайте — съгласиха се полицаите. — Ние ще се върнем в участъка, за да уведомим следователя и градската полиция.
Двамата се отдалечиха тичешком. Мейсън стигна запъхтян до колата, в която седяха двете момичета.
— Шефе — възкликна Дела, — мокър си до кости!
— Останах без дъх. Склонът е доста стръмен. — Той замълча за миг, поемайки си шумно въздух, после добави: — Дела, ти ще отидеш заедно с Ивлин в „Краункрест“. Така няма да се измокриш. А пък аз ще изтичам до моята кола. Ще се срещнем горе.
— Не, мокър си. Не бива…
— Тръгвайте! — нареди Мейсън и хукна към колата си. Когато седна зад волана, автомобилът на Ивлин Бегби вече пълзеше по склона. Адвокатът запали, включи фаровете и те осветиха малък участък от пътя, над който дъждът се изливаше като плътна сива завеса. Той мина покрай патрулната кола, чистачките се движеха ритмично като метроном, но трудно се справяха с водата по стъклото и не можеха да осигурят достатъчна видимост.
Двете коли бавно се придвижваха по серпантините на планинския път и най-сетне достигнаха билото, където се включиха в „Мълхоланд драйв“. След още няколко метра осветената фасада на „Краункрест“ оцвети дъждовните капки върху стъклата в червено и синьо. Мейсън паркира близо до входа. Ивлин закара нейната кола на служебния паркинг. Адвокатът притича до входа, където го посрещна Джо Падена.
— Здравей, Джо! Чудесно време за водни птици!
— Този дъжд! — Джо Падена беше ядосан. — Мисли започне в един-два сутринта и в десет-единадесет вече се проясни. По дяволите, не! Започне в шест и вали из ведро, докато Джо Падена затвори! После спира. На следващо утро грее слънце. Небе синьо. Храна отишла на кино. Тази вечер решил приготви голям специалитет — печени телешки ребра. Знае какво има утре за обяд? Студен ростбиф. А на други ден? Смляно телешко. В такава нощ много хубава храна става зян. Печалба излита през комин. Хора не идват насам, кога вали.
— Много неприятно — съчувствено му каза Мейсън.
Ивлин Бегби и Дела Стрийт влязоха през страничната врата. Джо Падена погледна часовника си.
— Закъсняла е, но аз съм виновен — обади се Мейсън. — Как се справя?
— Добре. На обяд се справя добре. Хубаво момиче. Знае кога усмихва и получава добър бакшиш… Това се казва работа. Ако много усмихва, клиент нахален, ако малко усмихва, сърди се… Трябва будалка с мярка. Винаги казва това на момичета. Кога се понапият, бързай. Прави се зает. Не може се натиска на заета жена. Кога любезни, отделя повече време. Нека всички щастливи. Това добре за бизнес на заведение и за бакшиш на келнерка. Добро момиче. Желаете вечеря? — запита накрая с надежда Джо Падена.
— Съжалявам, Джо, вече сме яли.
Падена сви рамене, лицето му стана тъжно.
— Бих пийнал обаче няколко горещи рома на бара — продължи Мейсън.
— Чудесно.
— И бих желал да поговоря с Ивлин Бегби…
