двамата. Хем ще могат да ни чуят всички.
— Добре. Бягай в килията си. А това момиче…
— И аз отивам с Петърчо — прекъсна го Христина.
Игуменът зяпна от такава безцеремонност.
— Откъде-накъде?
— Ние такова, отче игумене… страх ни е — изръсих аз.
— От какво бре, чадо?
— От, ъъ, самодиви и караконджоли — тръснах първото, което ми хрумна. — Брат Танас се промуши между нас и игумена, и използвах момента, за да настъпя Христина. — Гониха ни, и такова… Абе, такова. Страх ни е да сме сами, отче игумене.
— Кога са ви гонили?! — разтревожи се игуменът.
— Допреди малко, през гората — обади се и Христина.
— Да не ме лъжете нещо?
— Честен кръст… отче игумене. — Христина се прекръсти несръчно. Добре, че в тъмното игуменът не я забеляза, че се кръсти с цяла шепа.
— Чак толкова близо до манастира… А уж Йоаникий служи очистителна служба преди няма половин година. Знаех си аз, че е добре да не я служи сам… Самодиви или караконджоли?
— И самодиви, и караконджоли, отче игумене — засъчинявах аз. — Самодиви в бели дрехи, и дърветата прозират през тях. И въртяха дяволски хора между дърветата. И черни караконджоли с копита и опашки като на дяволи. Гониха ни и се опитваха да ни хванат, и едвам се измъкнахме. Добре, че се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви.
— Чудно, че са свършили работа. Никодим казваше, че както си ги научил, самодивите направо ще измрат. От смях… Много ли бяха?
— Страшно много. Цялата гора беше пълна с тях. Повече, отколкото мога да броя — изблещих очи аз.
— И караконджолите също — допълни въодушевено Христина. — Направо се прескачаха.
Игуменът се подсмихна.
— Добре, виждам, че сте си глътнали езиците. Напоследък май всички нещо… От мен да мине, ще ви оставя да спите заедно. Вървете.
— Отче игумене, такова… Да не би те такова… Не това такова, ами другото такова. Право тук, в манастира — обади се иззад него брат Танас. — Не е ли по-добре да ги разделим?
— Много са малки още за другото такова, Танасе. Затова и съм съгласен. Даже предпочитам тя да е при Петърчо — него единствен в манастира със сигурност няма да въведе в изкушение. Само им дай едно зебло, да си направят параван в килията, и още един сламеник. Пък утре ще му мислим…
— Тоя ваш манастир по „Омагьосания лабиринт“ ли е строен? — оплака се Христина, докато слизахме сутринта за молитва. — Имам чувството, че още малко и ще срещнем себе си как излизаме иззад някой ъгъл.
— Манастир като манастир, какво му е? — ядосах се аз. — Вълците ли предпочиташ?
— Ще са рай в сравнение с тук!
— Знам, каза ми вече какво е за вас рай. А след тях ще видиш и нашия рай.
— Няма. Хората, които се сблъскват с вълци, се делят на две…
— На изядено от вълците и кокали. Какъв е този твой омагьосан лабиринт? Стига си се цупила, де.
— И какво са се заяли за дрехите ми тия малоумници? За едни дънки и фланелка…
— На нашия свят жените носят рокли. Така е наредено от Бога.
— Не помня да ми го е нареждал.
— Ако отец Никодим извади пръчката, ще си спомниш, че и отгоре… Знаеш ли сутрешната молитва?
— Да бе, ние само евангелия учим!
— Тогава ме гледай по време на молитва и повтаряй заедно с мен. Сега, на влизане в черквата, се прекръсти. С три пръста… Отдясно наляво, а не отляво надясно! Ако те види някой от монасите… Дай да седнем тук, най-отзад. Дано не ни обърнат внимание.
В манастира обаче се беше разчуло, че съм се върнал, и всички монаси от вратата се оглеждаха и идваха право при нас.
— Я се дръжте както подобава! — скара се протоигуменът, застанал пред олтара. — След закуска Петърчо ще ви разправя колкото щете. Влизай бързо, Андроник, че почваме! Идва ли вече Онуфрий?
— Къде е Петърчо? — промъкна се през входната врата отец Андроник и запровира шишкавото си телосложение към нас. — Я, къде си се скрил! Къде беше? И кое е това момче с теб?
— Не съм ти момче! — скастри го ядосано Христина.
— Я… А! Помощ! Помоооооооощ! Самодивата! Помощ! Самодиватаааа! Помоооооооощ!
Всички се обърнаха към нас. Отец Андроник прескочи няколко скамейки пъргаво като млад елен и хукна към вратата. На прага се спъна и се претърколи навън.
— Какво става, Андроник? — чу се отвън гласът на отец Онуфрий. — Защо крещиш?
— Помощ, отче Онуфрие! Самодивата! Кълна се в Бога и евангелието, тук е! Видях я с очите си! Кълна се, бягай да се спасяваме!
— Не думай! Бързо в черквата тогава!
— Ама тя е в черквата!
— Глупости! Още малко, и в олтара! Стой, върни се!… Самодива в манастир, и то в черквата! Господи, дай просветление на горкия Андроник, излекувай му главата, прочисти му ума… — Гласът на отец Онуфрий премина в мърморене, той влезе и притвори вратата.
Отпред игуменът и протоигуменът се съвещаваха. Не можах да чуя какво решиха, но започнахме молитвата и без отец Андроник. Накрая специално се помолихме за здраве и просветление на монашеското братство. Христина се правеше усърдно, че се моли, но често се захилваше, а по време на молитвата за просветление трябваше да я настъпвам два пъти, за да престане. След втория път се опита да ме ритне, улучи крака на скамейката и спря да се смее.
Отец Андроник не се появи за закуска, което смая и разтревожи всички в манастира — никой не помнеше той някога да е пропускал ядене. Търсиха го сума ти време, докато го открият — влязъл в черковния олтар през един заден прозорец и свит под главния трон. Игуменът нареди да го доведат, и махна на мен и Христина:
— Седнете зад вратата, така че Андроник да не ви вижда, като влезе. Геласие, застани пред тях. Друг освен теб и Андроник май няма да може да ги скрие и двамата.
Отец Геласий промърмори нещо обидено, но се подчини.
— Как се е наврял под трона, един Господ знае — пъшкаше отец Йероним, докато двамата с отец Никодим водеха под ръка отец Андроник. — Додето го извадим…
— А как се е покатерил през прозореца, сигурно и Господ не знае — промърмори отец Геласий. — Мен и сатаната да ме подгони, няма да мога.
Христина вдигна вежди, но не каза нищо.
Отец Андроник още мигаше на парцали, а като го изправиха срещу игумена, съвсем си глътна езика.
— Ти, монахо Андроник, евангелието чел ли си? — започна със спокоен и благ глас игуменът. Не го бях чувал да говори чак така кротко и равно досега. Отец Андроник се вцепени — сигурно също не го беше чувал. Или може пък да беше, де да знам.
— Да, отче игумене!
— А житието на Йосиф Водителя, и Указанията му за благочестив живот?
— Наизуст ги знам, отче игумене!
— А като ги знаеш наизуст, как така не помниш какво пише вътре за самодивите и светите места? Един път е простено на човек да го налегне умопомрачение, дори монах да е. Ала упорството ти тогава възмути всичките ти праведни братя. А сега втори път бръщолевиш глупости! И шум и безпорядък сееш, и сутрешната молитва нарушаваш — да не говорим, че не се върна да се помолиш! А пък че влезе в
