игуменът. Монасите наоколо се разсмяха.
— Ако искате да знаете, точно така е! — заяви обидено тя, преди да успея да я настъпя. Смехът се усили.
— Не се смейте на детето! Пренаплашена е, затова говори така — застъпи се за нея отец Геласий. — Като научи молитвите за отпъждане на изчадия адови, ще видите как ще престане да се бои от тях!
Христина пак промърмори нещо, не разбрах точно какво.
— А ти каква си и откъде си? — попита я игуменът. За всеки случай я настъпих леко.
— Ами, аз съм си родена и израсла там, при безбожниците. Нямам баща и майка, не знам какво е станало с тях — заповтаря Христина наизустеното през нощта. — И понеже много исках да живея на истински набожно място, избягах с Петърчо.
— Браво! — рече смаяно игуменът. — Нашите грешници, ако не са болни, с тояга не можеш ги закара до манастира! Това се казва набожно момиче!
— Смирена душа е, отче игумене, затова — мъдро отбеляза отец Геласий. — Родена е за монахиня.
Христина промърмори още нещо, пак не чух какво.
— Хубаво, Геласие, ама тук сме мъжки манастир. До година-две ще почнете да се зазяпвате по нея — поклати глава игуменът. — Ще пратя брат Йоан да я закара с една каруца до „Света Евтимия“, още днес. Така ще…
Потропах с пръсти по скамейката — това беше уговореният сигнал. Двамата с Христина скочихме и се хванахме за ръцете:
— Отче игумене, не щем да се разделяме! Страх ни е!
— От какво бе, Петърчо! И теб ли тепърва да уча за светите места? — навъси се игуменът.
— Много им е дошла миналата нощ, отче игумене — обади се отец Никодим. — Дай да изчакаме седмица-две, докато им помине.
— Не ща да се отделям от Петърчо — добави Христина. — Освен него никого си нямам на този свят.
— Те да не би все пак нещо такова, отче игумене? — обади се пак брат Танас. — Не другото такова де, знам че са малки, ама да не би… третото такова?
— Какви са тия друго и трето такова? — полюбопитствах аз.
— Ами… ъъъ… нищо, нищо — замига на парцали брат Танас.
— И вчера на портата говореше за другото такова — да не сме го правели! То какво е?
— Нищо, нищо…
Христина беше скрила лице в ръцете си и раменете й се тресяха.
— Нищо прави ли се? И какво му е страшното да правиш нищо в манастира? Зимно време, освен че се молим, какво правим по цял ден? Кажи де, брат Танасе! Така или иначе някой ден отец Никодим ще ме учи на него. Защо да не го знам отсега?
Всички изгледаха отец Никодим. Той се изчерви, не знам защо — дотогава не го бях виждал да се изчервява — и махна с ръка мълчаливо.
— Кажете, де, какво мълчите! — упорствах аз. — Нали искате да се изуча? Или искате да съм невежа? Няма да ставам за монах тогава! И отец Никодим ще се прочуе като лош учител!
Околните се късаха от смях. Отец Никодим отчаяно се опитваше да ги успокои, но май се смееха и на него.
— Я всички млъквайте!… Прав е Никодим — да изчакаме седмица-две, докато им мине страхът. Пък после ще… ще решаваме. Точка! — отсече игуменът. — Не може обаче Христина да си губи времето през това време. Да се хваща да учи.
— Урааа! Ще учим заедно! — не можа да се сдържи Христина.
— Няма как да учите заедно — усмихна се игуменът. — Разбирам желанието ти, но трябва да започнеш отначало. Петърчо е… хм, все пак учил малко.
— Ама аз съм учила! И не толкова малко!
— Така ли? Я кажи вечерната молитва!
Христина зяпна.
— А за преди ядене? А за благодат на нивята? А неделната?… Виждаш ли? А какво си учила? Сигурно нечестиви работи.
Христина внезапно си глътна езика. Помисли малко и кимна.
— Уви, ще трябва да започнеш отначало. Онуфрие, ще й бъдеш ли наставник?
Отец Онуфрий поклати глава:
— Много съм стар вече, отче игумене…
— Точно затова!
— Не мога, отче игумене. Ако беше за старост, да й дадем за наставник отец Марин — на него само Господ му знае годините…
— Прав си, той вече и тях не помни!
— Или отец Евлоги. И той е над стоте, и умът му е по-бистър и от моя…
— Само дето няма сили и да яде сам! Надали му остава повече от месец сред нас. А ако е за над стоте — не ги ли правиш и ти тази година?.
— Тя ще ме настигне бързо, отче игумене — намесих се.
— Ако има кой да я учи по цял ден. А ние сме заети хора, служим на Бога.
Христина запуши уста и с двете си ръце.
— Аз ще я уча! Ще й помагам за всичко.
— Глупости! — заяви отец Никодим. — Няма житие на светец, което да не си проспал. Ако не си ни единственият послушник на тая възраст… Нищо не знаеш както трябва.
— Ще уча ученето й заедно с нея, щом е нужно!
— И ще си зарежеш твоето учене. Филанкишията ли ще става монах вместо теб? Не разрешавам.
— Няма! Ще учим, ако трябва, и в неделя след черква!
— Глупости — поклати глава отец Никодим. — Това да го видя с очите си, няма да го повярвам.
— Да видим тогава!!! — В следващия момент се усетих, че държа тон и тропам с крак на наставника си. Всички наоколо обаче се смееха. Не знам какво му беше смешното.
Отец Никодим отиде до игумена и си зашепнаха нещо. Честичко поглеждаха към нас с Христина и се подсмихваха. Накрая игуменът стана и дойде при нас:
— Добра е идеята ти, Петърчо. Грижиш се за Христина, все едно ти е сестричка…
— Тя ми е — изпуснах се аз.
— Аз съм — заяви в един глас с мен Христина.
В следващия миг и двамата се сепнахме, но вече беше късно.
— Нали нямаше майка и баща? — вдигна вежди протоигуменът.
— Ние такова, отче… докато бягахме от изчадията адови през гората… — засъчинявах аз напосоки.
— И решихме, че измъкнем ли се от тях, ще сме си брат и сестра — добави Христина. — Хубаво е да си имам брат на този свят.
— То ако ставаше така… — поклати глава игуменът.
— А е похвално, отче игумене — внезапно взе наша страна протоигуменът. — Речено е, че брат брата не храни, но тежко му, който го няма. А и тя от анатемосани идва — бива ли да я оставим сама? Устами младенца глаголет истина…
Игуменът, протоигуменът и отец Никодим се събраха и си поговориха още малко. Накрая игуменът дойде пак при нас.
— Обявявам ви за брат и сестра пред Бога и в името Божие, с църковно обявено роднинство. Ясно ли е?
— Ясно е — отговори Христина заедно с мен. След това ме настъпи лекичко и ме погледна въпросително.
— Да видим тогава какви брат и сестра ще сте. Отец Никодим прие да е наставник и на двама ви. Учете заедно… ако Петърчо успее да те научи на нещо. Не вярвам много.
— И аз — въздъхна тежко протоигуменът. Отец Никодим поклати скептично глава така, че му се разкопча горното копче на расото. Пак се ядосах.
