при орките?
— На Мидгард, при Гунар. Или на Океания. Нали там търсели хора?
— Там нали има вече като нея? — попитах аз. — Тайфуни ли бяха? Или вулкани?
Христина ме изгледа на кръв, замисли се за миг и погледна татко още по-ядосано.
— Така де, почти като нея. Все пак не са междусветски — поправих се аз бързо.
— Никъде не приемат деца, избягали от родителите. — продължи татко спокойно. — А точно теб дори Гунар ще те върне обратно веднага. Няма къде да отидеш. Така че мирувай.
— И веднага ми дай трансмитера! — повиши глас мама. За пръв път я виждах неспособна да се контролира.
— Няма!
— Дай го, или ще ти го взема насила!
— Мръднеш ли, изчезвам!
Усетих как мама се напрегна.
— Мария, недей! Ще те изпревари!…
Христина затвори очи и стисна трансмитера. Мама скочи едновременно с мен, но татко я задържа.
Вкопчих се в ръката на Христина — и всичко наоколо изчезна.
— 3 —
МЕЖДУ КАПКИТЕ
— Ох! Ама че тъмница! Глупчо, ставай от мен веднага!
— Не съм ти глупчо. Пусни ме, и ще стана.
Претъркулих се настрани от нея. Не бях разбрал кога сме паднали.
— Къде си изкомандвала трансмитера да ни закара?
— На Океания.
— Това какво е?
— Свят, който целият е океани и коралови атоли. Ще ти хареса страшно. Палми, бананови дървета, маймуни — истински рай… Ти защо дойде?
— Исках да те спра, да не пострадаш със счупения трансмитер… И тук също ли е зима?
— Тук е вечно лято, глупчо! Като съмне, ще видиш.
— Сухата шума по земята я усещам и без да е съмнало. И е студено за лято. — Очите ми вече бяха попривикнали към тъмното. Забелязах как луната просветва ниско между клоните на дърветата. — Виж, натам има поляна или нещо подобно.
— Внимавай да не е лагуната, или външния риф.
— Тези пък какво са?
— Вода. Много. И с акули в нея.
— А какво е акули?
— Ама наистина си глупчо. Едни големи риби, с много зъби и те лапват на един залък.
— Хм… При нас си представяме рая иначе.
Ръка за ръка излязохме от гората. Оказа се, че сме били на двайсетина крачки навътре. Пред нас се простираше голо поле, осветено от луната. А в далечината, ясно видими на светлината й, се издигаха зидове, които не можех да сбъркам.
— Има ли на Океания манастири? Дето да са точно като тези от Ортодокс?
— Не. Там да не са луди?… Защо?
— Значи не сме на Океания. Разваленият трансмитер ни е върнал обратно на моя свят. При манастира ми. — Посочих й го.
— Това се казва скапана работа! — Изглеждаше здравата вкисната. Стана ми жал за нея.
— Нищо. Тук си нямаме акули, ама и зъбите на вълците си ги бива. Пък и тези на кучетата-пазачи, ако ги поядосаш. Не могат да те лапнат на един залък, ама на отделни хапки се справят чудесно. Става малко по- бавно, ама пък ако не те почнат от главата, можеш да гледаш. Даже и да пищиш, за разнообразие…
— Ти на това разнообразие ли му казваш?!
— Добре де, да мълчиш за разнообразие.
— Сърдечно благодаря. А сега давай да се прехвърляме на Океания! — Тя затвори очи и стисна трансмитера.
Бързо се вкопчих в ръката й, за да не замине без мен. Постояхме така малко. Накрая попитах:
— Ще тръгваме ли скоро?
— Нещо не е наред — прошепна тя. — Трансмитерът не ще да работи.
Почакахме още малко. След това още.
— Да го вземат дяволите! — изсъска накрая тя. — Скапана тъпа повредена джаджа!
— Дай аз да пробвам.
— На ти! Ако изобщо разбереш как става! — Тя тръсна трансмитера и тапата в ръцете ми. Пъхнах тапата в ухото си, затворих очи и се зачудих какво трябва да направя. Как ли действа тази щуротия?… Представих си как прекрачвам през врата като в житието на свети Йосиф Водителя и се оказвам в стаята на Христина. Отворих очи — бяхме си на полето.
— Как ни прехвърли миналия път?
— Казах наум „Прехвърли ме на Океания“. Ама сега каквото и да казвам, не прави нищо.
— Значи се е доповредил. Или поне в момента не работи.
— И сега какво ще правим? На такъв задръстен свят като твоя ще умра от скука!
Огледах звездите.
— Нощта тепърва започва. Може да е добре да се приберем в манастира.
— И да бием всичкия този път пеша? Това са поне три километра!
Внезапно откъм гората се разнесе вълчи вой.
— Сигурно бяха далече, но човек няма как да е сигурен. Бягат бързо — обяснявах задъхано, докато думкахме по портата. — Много ли ти се видя пътят?
Христина не отговори.
— Кой се е разхлопал така? — изграчи сънено брат Танас откъм другата страна на портата. — Спешно болен ли водите?
— Бягаме от вълците — отговорих аз.
— Петърчо?! Влизай бързо. Откъде идваш? А това момче с теб кое е?
— Не съм ти момче! — тросна се Христина, преди да успея да й сшъткам.
Брат Танас се опули:
— Що тогава си с такива дрехи?… Ти, Петърчо, влизай. Момичето не може да замръкне тук — това е мъжки манастир. Така е речено.
Запремислях бързо.
— Тъмно е вече — замръкнахме извън манастира. За влизане след това нищо няма речено.
— Ама и да осъмне не може тука!
— След сутрешната молитва ще излезем извън манастира за изгрева…
— Абе ти с манастирските правила ли се подиграваш? — намуси се брат Танас.
Уплаших се, но нямаше как:
— Без нея не влизам. Остане ли отвън, ще я изядат вълците.
Брат Танас сбърчи чело и се замисли за малко.
— Добре де, влизайте. Ще питам обаче игумена за нея.
Игуменът слезе да ни види лично. Физиономията му беше сериозна, но очите се смееха.
— Петърчо, калпазанино, къде беше? Ако знаеш какво наказание ще ти наложа! Къде е момичето? Танасе?
— Момичето е другото момче.
Христина метна на брат Танас убийствен поглед. Игуменът го забеляза, и се намуси:
— Защо си с момчешки дрехи? Не знаеш ли, че е неправедно? И коя си, откъде си?
— Ъъъъ… дълга история, отче игумене — намесих се аз. — Става ли да я разкажем утре? Капнали сме и
