— Да не би да му го обясни вече? Няма и десет минути — изненадано заяви татко.
— То наистина било просто, татко. — обадих се аз. — Да ми бяхте казали, че е като божиите заповеди, веднага щях да се оправя. Пишеш указания — компютърът ги изпълнява, и толкова! Останалото става от само себе си.
Татко и мама се спогледаха.
— Казах ли ви, че в клуба са глупчовци! — заяви гордо Христина, видя вишневото сладко и се заоглежда за лъжица. Напразно — нейната лежеше на пода зад мен. Наложи се да бърка с пръсти.
— Я да видим колко си му обяснила — заяде се татко. — Петърчо, я кажи на какво се базира принципът на Тюринг?
— Той какъв е?
— Хе-хе… Че ако отговорите на машина не могат да се различат от отговорите на човек, значи машината наистина мисли, както мисли човекът.
— Как на какво се базира? Мисленето на човека и на машината е на еднаква основа. Би било странно да е иначе.
Татко зяпна. Даже мама май се посмути.
— Я виж ти! Христинче, да не си образователен гений? Принципът хич не е прост.
— Какво му е сложното? И едното, и другото се движи от волята на Бога. Защо да са различни?
— Хм… А няма ли все пак разлика между човека и машината? — усмихна се мама.
— Има, естествено. Човекът има душа, машината — не.
— Нали уж бяха на еднаква основа… — започна колебливо татко.
— Мисленето им да. За душата не бяхме говорили.
Мама и татко се спогледаха. Христина прехапа устни.
— Може да съм от село, ама не съм тъп като бивол! — заявих гордо. — А какви са все пак тези Аугментирани? Защо са им присадени компютри? Какво трябва да изпълняват? И не могат ли да го изпълняват и както са си на масите, като тоя на Христина?
— За да помнят много повече и по-бързо, да мислят много по-бързо, да знаят всичко, което знаят хората изобщо, да могат само с мисъл да управляват какво ли не. Да живеят почти вечно, никога да не спят… трудно е да се изброи всичко — поучително започна татко. — Направо са свръхчовеци.
— Значи сигурно е страхотно да си Аугментиран!
— Не съвсем. Има Аугментирани, които се отказват от аугментациите и стават Стандартни. Тоест, обикновени хора — обясни мама.
— Трябва да си пълен идиот, за да го направиш — заяви Христина. — Ако можех да стана Аугментирана…
Мама помръкна.
— А мога ли да видя някъде Аугментиран? — попитах аз.
— Имам чувството, че ще е доста скоро — въздъхна мама.
— А как им присаждат компютрите — като пъпки или като калеми? И те после как растат? На главите ли им ги присаждат? Или другаде?
— Отче наш, който си на небето… — промърмори татко.
— И като Христина стане Аугментирана, ще й поникне компютър на главата ли? Или ще е както с джанките — ще й отрежат главата и ще й сложат компютър вместо глава? И тогава повече ли ще се разбира с компютрите отсега, или по-малко?
Мама дръпна приборите си по-настрани точно навреме. Татко не беше толкова бърз, и още една лъжица профуча покрай ухото ми и остави червено петно на бялата стена.
— Добре, че си при тези мама и тате — заявих аз. — Да го направиш това пред другата ми мама, и като хване точилката, после една седмица няма да можеш да седнеш. Да видиш как ще те възпитат.
— Идеята не е лоша — отбеляза татко. Мама прихна.
Христина почервеня, стана и заобиколи масата. Замахна да ме ритне и улучи крака на стола. Изохка, изгледа ни унищожително и излезе на куц крак от трапезарията.
На сутринта беше забравила, че ми е обидена. Мама се погрижи да я прати на училище навреме, и отиде на работа. Татко още се стягаше, когато звънецът звънна.
— Кой ли може да е? — промърмори татко и тръгна към вратата. Последвах го. — Само да не е пак Гунар. Ще закъснея…
На вратата стоеше симпатичен плешив чичко. Татко зяпна, след това мигновено се разплу в усмивка:
— Заповядайте, заповядайте. На какво дължа тази чест?
— На каквото се сещаш, Василе. И, моля те, без официалности. Писнали са ми.
— Влизайте, влизайте. Петърчо, запознай се с Отговорника на нашия Възел! Чест е за нас, че ни посе… Добре, извинявайте, не исках да… Така де. Петърчо, няма ли да поздравиш Отгово… госта?
— Аз такова, радвам се да ви видя… — Отпред никъде не се виждаше да му е поникнал компютър…
— И аз… Какво, на нещо мръсно ли съм седял?
— Амиии…
— Кажи, не се безпокой. Няма да се сърдя.
— Ами татко беше казал веднъж, че Отговорникът на Възела е Аугментиран. А нали на тях им присаждат компютри. И гледах дали вашите не са поникнали вече отнякъде.
Татко се задави.
— Не се безпокой, Василе, харесвам Нушич — усмихна се Отговорникът. — И не вярвам ти да си казал на Петърчо, че компютрите ни растат от… някъдето.
Татко продължаваше да кашля. Наложи се Отговорникът да го тупне по гърба. След това се извини и тръгна за работа толкова бързо, че си забрави нещата. Сигурно не са му трябвали много, де — не се върна да ги вземе.
Аз през това време се чудех как да настаня госта удобно.
— Ето стаята ми. Шах ли сте дошли да играете? Знам, че става някак с компютъра, ама как точно…
Аугментираният махна небрежно с ръка, и компютърът светна. Във въздуха между нас се появи шахматна дъска. Белите фигури бяха изрязани от някаква кост, черните — от черно дърво.
— Ако искаш някоя фигура да се премести, просто си го помисли ясно и разбрано. Ще е по-лесно.
— Наистина е по-лесно — обадих се след петия ход. — Само че все по-трудно виждам какво да играя. Да не ви подсказва тайно Арканус?
Аугментираният се усмихна точно като мама.
— Арканус е блестящ, но все още не е съвършеният шахматист. Макар че Ангел Братоев е на път да го направи. Това, което ми подсказва, е, хм, братовчед на Арканус. И е съвършен шахматист.
— Че тогава защо чичо Ангел учи Арканус? Не може ли да го остави да се учи от братовчед му?
— Иска сам да го научи. Да го направи точно като братовчед му — всъщност, в известен смисъл точно братовчед му.
— Че защо му е да го прави, като братовчед му вече го има? Не разбирам.
— На теб защо ти е да ядеш, когато другите вече са яли?
— Защото съм гладен, естествено! И защото ако не ям дълго време, ще умра. Пак не разбирам.
— Същото е. Ще разбереш един ден. — Отговорникът ме погледна закачливо.
Нещо не ми беше ясно, но не исках да се предавам:
— А и какъв е смисълът да играеш срещу съвършения шахматист? Все ще те бие.
— Интересно е колко хода ще издържиш, преди да изгубиш играта.
— Какво му е интересното?
— Нещо като… хм, църковен сан е. Ако примерно загубиш срещу съвършен шахматист на трийсет и втория ход, значи си шахматист от трийсет и второ ниво.
— Аз от какво съм? — Представих си се за момент като владика. Не знам защо обаче, калимявката все ми се нахлупваше на очите.
— Ако съдя по победата ти над Гунар, вероятно си от четиридесет и девето.
