живот и здраве. Брат Иларион отначало отказа.
— За здравето му ли не искаш да пиеш бе, Иларионе! Я стига си ми се правил на светец! — скара му се протоигуменът. — Засрами се!
— Аз, отче, повече никога! Ама никога, за нищо на света!
— Да, да, знам. Това шестият път ли ти е, когато спираш да пиеш? Или седмият?
— Ама наистина, отче! Кълна се!
— А пък Андроник наистина е видял самодива в килията си, и се кълне. Я стига си правил фасони, ами пий!
Ръцете на брат Иларион трепереха, докато пиеше. Отпиваше внимателно по глътчица, и след това внимателно се оглеждаше наоколо. Протоигуменът го забеляза и се намуси, но не каза нищо. Добре, че не видя как по едно време брат Иларион се огледа тихичко и бързо лисна чашата под масата.
Така и свърши записът.
Много исках да им се обадим някак да им кажем, че съм добре, но татко не разреши.
— Вече знаят, че не си умрял. Отговорникът на вашия свят го е замаскирал като отвличане.
— Не е излъгал много — отбеляза мама зад мен. — Пък и така няма да тъжат толкова за Петърчо. Не знам обаче за него.
Права беше — наистина ми беше тъжно за тях.
— Не оклюмвай така — сръчка ме шеговито мама. — Щом си мъж, трябва да си силен. Нали не искаш да си момиченце?
— А къде е Христина? — сетих се аз. — Още на училище ли?
— В стаята си. Учи.
— Нейното и моето учене ли?
— От един час вече само твоето — чух гласа на Христина откъм коридора. — И го привършвам. Така че идвай!
Мама и татко се спогледаха многозначително, и татко ми кимна към вратата.
Това се казваше учене! Не беше скучно като житията, но беше толкова много, че като го привършихме, ме болеше главата.
— Едноседмичен курс за един ден? Христинче, не прекаляваш ли? — попита загрижено мама.
— Едноседмичен за четиригодишни — заяви Христина. И тя беше поуморена. — Ако продължаваме така, за един месец ще вземе втори клас. Критериите за първи ги покрива от това, което е учил преди. За пет месеца — пет класа, и ще учим заедно!
— А дали ще е запомнил нещо?
— Нали щеше да го изпитваш? Хайде.
Татко се замисли дали да не попита нещо, но се отказа.
— Давай де! — подкачи го Христина.
— Абе… Не ми се вярва да успеете — въздъхна дълбоко татко. Мама кимна енергично и също въздъхна тежко.
— Ще видим! — заяви ядосано новата ми сестричка.
На сутринта имаше истинско коледно угощение. Даже Христина не мрънка много, за учудване на мама и тате. И мое. Беше ми съвестно заради мама — сигурно беше готвила цяла нощ. Тя се опита да обяснява нещо за някакви полуфабрикати, или някаква такава вързана дума, демек че не било чак толкова много работа, но не й повярвах. Помнех добре уроците на брат Иларион.
Докато ядях, използвах да разпитвам:
— Вие не празнувате ли на Коледа? Ние не работим на Коледа, Великден и в неделя сутрин. Така е редно.
— Някога и ние не сме работели и на Коледа, и на Великден, и в неделя цял ден, и в събота в добавка, и кога ли не още — обясни татко. — И с училището е било така — ваканциите са били на Коледа и през лятото, и пролетно време. Само че сега различните хора почиват по различно време, и училищата също. Ресурсите се разпределят по-оптимално.
— Защото нямате свещеници, и няма кой да служи службите, и затова можете да не ходите на тях ли?
— Да.
— А как така нямате свещеници? Изгонили сте ги? Или те сами са избягали? От машините ли са побягнали?…
— Сега разбирам защо е невъзпитано да се говори на маса — промърмори татко.
Тъкмо привършихме със закуската, и звънецът на входната врата издрънча.
— Кой ли може да е? — умислено промърмори татко и отиде да отвори. — … А! Гунар? Тук?
— Аха, Васил — пробоботи глас точно като на триглавия змей от номерата на Христина. — Гунар тук. Ангел се обадил и разказал, и беден Гунар хвърлил секира и тича през трансмитери като полярен вълк да види велико шахматно чудо!
— Влизай, Гунар, и стига си ни кривил езика насила! Знаем си те — провикна се усмихнато мама. — Петърчо, идва ни на гости Гунар Торвалдсон. Истински викинг, от Мидгард. И шахматен шампион на Възела.
Вратата на трапезарията се отвори, и вътре нахълта мъжагата, който бях видял в килията си пред брат Иларион! Само дето сега беше облечен в кожи вместо в ризница. И като да беше още по-грамаден.
— Значи ето го чудото! И компютърното чудо е тук — усмихна се той към Христина. — Мария, трудно ли се гледат две чудеса в един дом?
— Даже по-лесно от едно — гордо отвърна татко иззад него.
Гунар кимна, изгледа ме отгоре додолу и се ухили:
— Ти се казваш Петърчо, нали? Аз съм Гунар. Защо ме гледаш така?
— Аз ви позна… Ох!
— Какво има? — погледна ме учудено татко.
— Петърчо се убоде на вилицата — поясни невинно Христина.
— Христинче, не можеш ли да риташ под масата, без това да си личи отгоре? — усмихна се мама. — Та, откъде го познаваш, Петърчо?
— Ъъъ… виждал съм го някъде. Само че с ризница, шлем и брадва.
— Хм? — Мама изгледа въпросително Христина.
— Церемонията по награждаването. Като стана шампион на Възела — измънка новата ми сестричка.
— Трябвало е да се биете със стария шампион ли? — попитах аз.
— Искаха да съм с официално облекло — сви рамене Гунар.
— Официално облекло празнично ли ще рече? И какъв е този празник, дето на него се ходи с ризници, шлемове и брадви?
Христина се изхили, мама изви очи към тавана, а на татко му увисна челюстта. Гунар само се подсмихна тъжно:
— Обичай, Петърчо. Традиция.
— Какво е това Мидгард? — продължавах с въпросите аз.
— Свят като нашия и вашия — обясни Христина. — Много красив. Ледове, фиорди, океан… Живеят примитивно, както преди не знам колко време се е живеело в Северна Европа, но не са се затворили като вас, охотно общуват с всеки.
— И също имаме общ произход, нали? Познава се по езика.
— Гунар говори над двайсет езика — усмихна се мама. — И всичките така добре, доколкото знам. Нашия научи, докато беше на гости на чичо ти Ангел Братоев по-миналата година. За две седмици. Да имаш нещо да кажеш, Христинче?
— Чичо Гунар, защо сте толкова умен? Някаква генетич…
— Христина, ще закъснееш за училище! — сряза я мама.
— Свикнали са…
