като Светия дух, значи не са нещо дяволско. Макар че не знам дали на тоя свят има Бог и дявол, де. Даже евангелие още не съм видял никъде. Сигурно вместо него имат други свети книги.
— В кое училище ще го запишеш? — попита чичо Ангел.
— Ще е на персонално обучение. Поне отначало. Ще видим колко ще издържи учителката.
— Сигурно е голяма работа, за да се захване. Бих й стиснал ръката с удоволствие. Впрочем, познавам ли я?
— Как да ти кажа… Помниш ли турнира миналата година? Когато се оказа, че вместо срещу Арканус десетимата играете един срещу друг?
— Дъщеря ти? Ще го обучава?!… И на компютри ли ще го учи?!?!… Посивялата коса на чичо Ангел започна бавно да се изправя, и мустаците му настръхнаха като на котарак преди сбиване.
— Спокойно, той е по-кротък. Може даже да ти помогне за Арканус.
— Какво има Арканус да му помагам? Да го уча на шах? Че той щеше да ме накълца на кайма, ако не ви беше хванала Христина. Чичо Ангеле, а как става това да имаш такъв син? Каква ще да е майка му? Може ли да се запозная с нея? Или я държите в някаква друга кутия?
— Арканус е програма — обади се уморено чичо Ангел. — И съм я правил основно аз. С помощта на някои от новите ти познати тук, и на някои от други светове. Затова татко ти казва, че съм му родител. Това, което си видял, е само изображение. Много е известно, и затова му го сложихме за емблема. Просто е софтуер.
— Значи е някакъв роднина на Светия дух? Какъв му се пада?
Чичо Ангел не отговори.
— Как прикрихте следите му на Ортодокс? — попита какичката, дето дойде последна.
— Отговорникът на света му реши да ги прикрие той лично. Беше здравата ядосан.
— Заради нарушението на Конвенцията ли? — ухили се тя. — Вярно ли е, че е наредил автоматично блокиране на трансмитера, дори за изследователи? И че сте му обещали какво ли не, за да си оттегли нареждането?
Татко изсумтя нещо и ме дръпна да си тръгваме.
— Чакайте малко! — обади се отзад един едър момък. — Петърчо, къде си завършил шахматна школа?
— В Петлевския манастир — отговори вместо мен татко. Кимнах утвърдително.
Едрият момък сбърчи вежди, помисли мъничко, бухна на стола пред един от компютрите и затрака бързо по дъската пред него. Татко ме задърпа още по-енергично. Когато излязохме навън, го попитах:
— Защо се смяха така на Минчо?
— Той много обича хубаво вино, но хич не носи на пиене — след две-три чашки почва да приказва и да прави какво ли не, и после не помни какво е правил, точно като баща ти. И често се шегуват с него на тази тема, въпреки че пие много рядко.
— Защото му се смеят ли?
— И защото работи като спасител към изследователския център. Ако някъде изследователи закъсат нещо, той е един от групата, която ходи да ги измъква. Оправят и по-дребни неща — забравени нередни предмети и други такива. Рядко се налага да действат, но трябва винаги да са трезви, за ако се наложи спешно да ходят някъде.
— Случвало ли се е да трябва да спасяват някого?
— Скоро не е. Но преди десетина години е имало двама изследователи, хванати в едно село на твоя свят. Селяните щели да ги изгорят — нали изглеждали като караконджоли. И нямало как да ги измъкнат пряко, без да се наруши Конвенцията.
— И Минчо и другите са отишли, маскирани като още караконджоли, и са изплашили селяните ли?
— Поискали разрешение от Отговорника на света ви, и се явили не като караконджоли, а като попове. И взели „караконджолите“ със себе си, уж да ги карат чак в Свети град, при Патриарха. — Татко се усмихна.
— А на теб защо ти се смяха, като казах за пиенето? — За всеки случай се поотдръпнах по-далече. — А за каруцата?
Татко се изчерви.
— Ти друго нямаш ли какво да питаш?
— Имам, имам!
Татко хлъцна и ченето му увисна. Стана ми жал за него.
— Какво ще стане сега в манастира? Ще ме търсят ли?
— Записът сигурно вече е готов. Като се върнем в къщи, ще ти го покажа.
На стената отсреща изведнъж се появи изображение на манастирския двор. Десетина монаси се бяха събрали, и оживено обсъждаха нещо.
— Хрумва ли ти накъде може да е тръгнал, Никодиме? И защо? — тъкмо питаше протоигуменът.
— Аз съм виновен — поклати глава мрачно отец Никодим. — Дадох му да чете вчера молитвите за прогонване на самодиви. И сигурно е хукнал да ги пробва…
— Прескочил е оградата отзад, при свинарника! Намерих прясно съборени керемиди — прекъсна го брат Танас. Нисичък, с оплетени сиви коса и брада и шарещ поглед, той беше манастирският пазач. — Да взимаме кучетата и да тръгваме по следата!
— Повикахте ли Андроник? Ще му е полезно да се поразходи. От оная история насам не е показвал нос от манастира.
— Болели го краката, отче. Не е добре човекът.
— Че не е добре, всички го знаем! И като му назнача един месец пост и молитва, бързо-бързо ще се оправи. Хем и на краката му ще поолекне. Ама нали отец игуменът ни е мека душа… Хайде тръгвайте, не губете време. Ако Петърчо са го стигнали вълци, и се е качил на някое дърво…
Стана ми жал, като гледах отец Геласий — непрекъснато тичаше и гледаше под всеки храст и зад всеки шубрак. Като влязоха в гората, почна да оглежда пътем и клонака на дърветата, но два пъти се спъва и пада.
— Така само ще си счупиш главата, Геласие — посъветва го брат Иларион.
— Ти като не смееше да влезеш в килията на Петърчо сутринта аз казах ли ти нещо? — заяде се отец Геласий. — А като после погледна и под сламеника му?
— Надали ще е по дърветата, Геласие — намеси се отец Никодим. — Кучетата ще го надушат. Иларионе, вземи по-добре някой прът и прерови вирчетата по рекичката.
Брат Иларион отчупи един дълъг клон, отиде до най-близкия вир и заръчка из него. В следващия момент обаче до него във водата плесна жаба, той я погледна и отскочи с писък. Всички наоколо го зяпнаха, след това се заспоглеждаха. Отец Никодим се почеса по главата.
— Остави тоя вир, в него и заек не може да потъне… И в този също… Виж онзи надолу, по-големия. Влез вътре де, от какво те е страх? От жабите ли?
— Няма защо, отче Никодиме — оправда се набързо брат Иларион. — Не виждаш ли, че няма и един лакът на най-дълбокото място? Всичко се вижда и така…
Единственото, което откриха, беше как следите ми свършват насред брода — и как през него минават следи от двуколка и отпечатъци от цървули, които после се изгубват по пътя.
— Минали са оттук по същото време, когато и той — заяви отец Никодим, докато оглеждаше внимателно следите. — Сигурно са го качили на двуколката. А оттук за съвсем малко ходене са на Милославовския кръстопът, оттам може да са тръгнали накъде ли не, и следата е отдавна разнесена. Лошо — така кучетата няма да могат да го открият… Е, поне не са го изяли вълците.
— Че къде толкова далече може да са го откарали? — попита Геласий. — В Патриаршията няма кой да го приеме, и да не ни извести веднага. Бас ловя. А най-близките анатемосани са на поне десет дни път с кон оттук.
— И при тях да е, пак ще се чуе — отбеляза отец Никодим. — Най-много до година ще се разхвалят с това колко добре са го гледали, колко са набожни, и как заслужават прошка. Ако и толкова го изтърпят…
Когато групата се върна в манастира, отслужиха специално служба. След това пиха по чаша вино за моя
