— А има ли хора, дето са на стотно ниво? И два пъти по стотно?
— Не. След седемдесет и второ ниво вече няма повече — миналите го винаги изкарват реми.
Наистина изгубих на четиридесет и деветия ход. Следващите три игри също. След това обаче четири пъти задържах до петдесетия.
— Изключително — поклати глава Отговорникът на Възела. — Ако продължим, нищо чудно до края на деня вече да си на петдесет и първо ниво. Наистина си най-добрият Стандартен във Възела. Ако тренираш редовно, нищо чудно да станеш дори абсолютен шахматист.
— А какво са това Стандартни? Не-Аугментирани ли?
— Точно така. Обикновено хората биват разделяни на четири групи: Стандартни, Аугментирани, Безтелесни и Преден фронт.
— Какви са тези Безтелесни и Преден фронт?
— Интересни са. Ако ги видиш, ще ти харесат.
— Как ще ги видя, ако нямат тяло?
— Когато поискат имат. Понякога и по повече, ако решат.
— Сигурно ще дойдат бая отгоре на брат Иларион. Какво са всъщност? Хора сигурно не са. Самодиви и караконждоли — също, нали самодивите и караконджолите са хора оттук. Тогава?
— Те и на нас често идват бая отгоре. А какво са всъщност се учи в училище… Видях Христина, докато отиваше на училище. Май понакуцваше. — Отговорникът ме изгледа лукаво. — Да нямаш нещо общо с това?
— А, ъъ, ритна я машината, дето тегли колата на татко.
— Ясно. Сигурно я е дразнила? Дърпала я е за ушите?
— Аха. — Значи и Аугментираните не бяха трудни за лъгане. Големи свръхчовеци, няма що. — А какво е Възелът, дето сте му отговорник? Христина ми разказваше, че този свят тук е връзката между няколко други. Това цялото ли е?
— Много повече. Този свят — наричаме го Академия — е Релеен свят. Осъществява връзката между шестнайсет други свята — помежду им и с Възловия свят. Един от тези шестнайсет е твоят свят, наричаме го Ортодокс. Възловият ни свят обединява шестдесет и един Релейни свята, и осемстотин четиридесет и един не-Релейни свята, свързващи се чрез Релейните. Има и други Възли — общо са малко над хиляда.
— Значи моят свят и този свят са нещо като села, Възелът — като околия или Митрополия, а цялото човечество — като Патриаршията?
— Точно така. Бързо схващаш.
— И значи вие сте нещо като околийския владика, или като Митрополит? И като него разпореждате на местните свещеници какво да правят? А имате ли си Патриарх, който да ви нарежда какво да правите? А служите ли Коледни и Великденски служби? Или очистителни? Всъщност, вече знам, че вие ни пращате караконджолите и самодивите — а имате ли си някакви ваши? Ако да, кой ви ги праща? И те също ли са изследователи на някого? А Господ един ли е за всички светове, или всеки си има свой Господ? Ако всеки си има свой, се събират по… десетина Коледи и Великдени на ден! Как смогвате да ги служите? Затова ли трябва да сте шестима? Впрочем, Христина ми е казвала, че Коледите са по едно и също време! За да ги служите всичките наведнъж ли?
— Ммм… — Отговорникът премига. — Да излезем ли да хапнем нещо? Вече е обед.
В този момент входната врата хлопна.
— Тук ли си, глупчо?
— Не съм ти глупчо. И имаме гости.
— Пак някой гениален шахматист, нали? — Христина надникна в стаята ми с нос, вирнат до тавана. Видя дъската във въздуха и се ухили. — Колко пъти ви би Петърчо?
— Христина, гостът ни е…
— Залагам си компютъра, че не сте успели да му вземете игра. И че няма и да успеете.
— Христина, запознай се с…
— Тебе пък кой те научи да си включваш компютъра?
— Гостът ни знае как да го включи. Това е Отговорникът на Възела ни.
— А пък аз съм Пипи Дългото чорапче. Как се казвате, и кой сте наистина? И… Ама компютърът му имаше парола! Аз лично я сложих…
— Извинявам се. Не забелязах — сви рамене Аугментираният.
Христина премига.
— Значи… значи сте Аугментиран?… И наистина сте Отговорникът на Възела?! За пръв път виждам Отговорник на Възела на живо!
— А колко умрели си виждала досега? — полюбопитствах аз. — Била си на погребението на някой предишен ли?
— Не ми се вярва — усмихна се Аугментираният. — Последното погребение на Отговорник на нашия Възел е било преди към четиристотин години.
— И оттогава до вас не е имало отговорник ли?
— Длъжността изисква шестима души непрекъснато.
— Значи сте на четиристотин и отгоре години?! Или на шест пъти по толкова? Ох! Христина, ако ме ритнеш още веднъж…
— Твой ред е да куцаш — заяви кръвожадно Христина. — И не задавай нетактични въпроси!
— Нищо нетактично, Христинче — намеси се Отговорникът. — Наистина съм на много години… — Той внезапно спря на средата на изречението. На вратата беше застанала мама. Погледът й можеше да накара и околийски владика да си глътне езика и да отстъпи. Че май и митрополит даже.
Погледаха се известно време. Накрая тя заяви:
— Имахме някаква уговорка.
Христина зяпна.
— Можем да поговорим насаме — отговори спокойно гостът. — Нека първо обядваме.
Докато мама сервираше, Христина остави нещата си и се преоблече. Обядът мина в пълно мълчание. След него мама и Отговорникът тръгнаха към стаята й. Още преди да са влезли, Христина ми изшътка и ме повлече към своята стая. Притвори вратата плътно и бързо включи компютъра си. На него се показа стаята на мама. Двамата с гостенина седяха и се гледаха безмълвно.
— Докато се преобличах, се обадих от нейния компютър на моя и оставих отворена връзката. Така можем да ги следим — поясни Христина.
Аугментираният измъкна от джоба си и подхвърли на мама нещо като бобено зърно. Тя го перна обратно, то отскочи от стената, след това от вратата и тупна в кошчето за боклук. Не бях подозирал, че е толкова ловка.
— Все същата бунтарка — поклати глава той.
— Имахме уговорка, татко.
Очите на Христина щяха да изпаднат. А и аз си глътнах езика.
— Спазвам я. Нито ще те карам да се връщаш, нито ще агитирам децата.
— Тогава?
— Да проверя някои неща за Петърчо. Част от работата ми е.
— Имаш други начини. И не си по шаха. Пак някоя мръсотия! Посмееш ли да ги намесиш…
— И мои внуци са — каза тихо Аугментираният. — Успокой се. На твоя страна съм.
— Била съм Аугментирана, знам колко мога да ти вярвам.
— Наистина съм… Имам още половин час. Може ли да изиграя още една-две игри с Петърчо?
Мама кимна. Отговорникът стана и излезе от стаята. Христина бързо махна изображението на компютъра — миг преди вратата на нашата стая да се отвори, точно в момента, когато мама избухна в плач.
— Нещо интересно ли гледахте? — усмихна се широко Аугментираният.
— Спортни новини — заяви с преиграно отвращение Христина. — Тъкмо се чудех какво да включа вместо тях.
— Може ли да е дъската за шах? Искам да се пробвам пак.
— А откъде разбрахте, че съм тук? — попитах аз.
