— Да, Христинче — отговори спокойно Гунар. — Наследствена увеличена конективност и динамизиран метаболизъм на невроните. И не се обиждам, когато ме питат за това, драги майки и татковци. Нищо, че не го харесвам.
— Гунар иска да е като всички — поясни тихо мама. — Много пъти са му предлагали да стане вожд, винаги е отказвал. И Аугментираните го каниха да стане като тях — отказа им. А те рядко канят някого по своя инициатива.
— Само дето няма нищо против да помни и щрака като дявол — заядливо отбеляза татко. — И да цепи с хвърлена брадва кибритена клечка от двайсет метра разстояние.
— Зъл викинг страшно ядосан от лоши думи! — изрева мъжагата така, че чашите по масата издрънчаха. Хвана татко за раменете и го вдигна от пода. — И сега убие тебе и окачи на слънце да съхне, ако ти не плаща откуп! — Смигна ми. — Откуп много игри на шах с голямо малко шахматно чудо! — Пусна татко. — Е, за много няма време. След два часа потеглям обратно. Но не преди да съм се видял с чудото.
— Само вместо с чудо да не се видиш в чудо — поклати глава татко. — Христинче, включи шахматния проектор! И бягай след това на училище!
Христина бързо включи призрачната шахматна дъска и подръпна Гунар за ръката:
— Чичо Гунар, можете ли да ни помогнете? На Петърчо ще му е страшно трудно да научи всичко, което трябва да знаем ние. Има ли някакъв по-лесен начин?
Татко се усмихна иронично и кимна на мама. Тя обаче бързо прехвърли поглед от Христина към Гунар. Изглеждаше малко неспокойна.
— Разбира се, малко компютърно чудо — отговори след миг забавяне Гунар. — Познавам една жена от моя свят, която загуби паметта си след тежка болест, и не можеше да я възстанови. Излекуваха я точно тук, при вас — научиха я на всичко нужно със специална машина за ден-два. Но не знам дали ще разрешат Петърчо да се обучава така.
— Ще проверим — усмихна се дяволито Христина и излетя навън.
— Смъкнах изображението от церемонията по награждаването — обясни Христина, докато вечеряхме. — Само исках да се изфукам пред Петърчо в какво мога да се превърна.
— Не ти ли беше жал за… брат Иларион ли беше, Петърчо? Ще те закарам някой път в Центъра да те превърнат в жабче. Истински — заяви мрачно татко.
— Нали е забранено?
— Специално за теб Съветът ще разреши охотно. Ще си отложи другата работа, за да го разреши.
— А на теб не ти беше жал за брат Иларион, когато Петърчо те пита какво ще стане, ако брат Иларион се опита да събуди холоизображението му!
— Не ми се вярва да дойде чак догоре.
— И на мен не ми се вярваше!
— На мен не ми се вярва откакто на теб не ти се вярваше!
— Татко, а не обидих ли Гунар? Не трябваше ли да му дам някоя игра? — намесих се аз.
— Щеше да усети. Пък и нали те би първата? А втората едвам успя да му измъкнеш реми.
— Ама на третата той едвам успя да измъкне. А четвъртата… Уморил ли се беше?
— Не. Ти ставаш все по-добър. Странно е, че не го усещаш.
— Определиха ли генетиците каква е работата? — попита мама.
— Пълна каша. Определено има силно изявено независимо мислене, и то е помогнало. Има избила и малко шизоидна наследственост, и още разни неща. Феноменален е като комбинаторика, но е му е сериозен проблем да се оправя в социални отношения — кое е важно, и кое не… И ензимите от АТФ-цикъла са на горна граница на нормата, не е ясно от какво. Обещаха да направят пълен генетичен модел, но не са сигурни дали и той ще даде нещата докрай. Тоя Ортодокс е истинска генетична каша…
— Вече е все едно! — гордо заяви Христина. — Говорих днес с психолозите от Централната лаборатория, за обучаването на Петърчо, и те обещаха да проверят какво може да стане до седмица.
Мама примига, а татко се опули така, че се уплаших да не му паднат очите в чинията.
— Разрешили?! До седмица?! Да не са те объркали с председателя на Съвета?
— Предложих да им помогна, ако имат работа и не могат по-скоро. Те не се сещаха да имат нещо като за мен, но им обещах поне да им прегледам компютрите…
Татко изгледа мама с угаснал поглед и провеси нос.
— И сигурно си се отказала от ученето? — усмихна се мама. — Да видиш дали няма да стане по лесния начин?
— Че кой глупак кара първо по по-трудния?
— А когато Петърчо научи всичко, което ти не знаеш, какво ще правиш?
— Мммм… Ще ида да научат и мен.
— А не щеш ли да станеш Аугментирана? — попита татко.
— Че какво пък? Нека ми е зле.
— Какви са тези Аугментирани, дето постоянно ги споменавате? — намесих се аз. — Много големи шахматисти ли са?
Татко наведе очи.
— Ами те са… така да се каже… един вид… нещо като…
— Хора, само че с увеличени възможности — намеси се Христина. — Основно интелект, също и други неща. Понякога увеличенията са на наследствена база, и почти винаги има допълнителна киборгизация…
— Ясно. Разбрах всичко. А какво всъщност значи?
— Присаждат им компютри и други подобни неща.
— Тези Аугментирани като дървета ли са, та ги присаждат? Примерно те да са като диви киселици, а компютрите — като круши масловки? Много ли са диви, та да трябва да ги присаждат? И какво всъщност е това компютър? Това че част от него е като кръста и иконите, а част като Светия дух, ясно. А какво е като цяло? Молите му се за благодат и излекуване ли? Как го правите?
— Ъъъ… ааа… ъъъ… — отговори Христина.
Не можах да разбера веднага какво има предвид, ама се сетих бързо:
— А, забравих тогава да ти кажа, че това не е молитва. Казва се: „Отче наш, който си на небето…“
Не можа да ме улучи с лъжицата и вилицата, нито с чинията. Мама успя да дръпне навреме настрани каната с плодовия сок.
— Глупендер! Тъпанар! Непрогледен безпросветник! Тъпчо тилилейски! Изгорял бушон! Праисторическо изкопаемо! Неграмотник! Информационна черна дупка! Намастилен светопровод! Глупчо с глупчо! Образователно недоразумение! Генетичен олигофрен! Селски бивол… или вол, или каквото там беше! Куха калимявка! Пън! Малоумник!…
— Христина, внимавай с речника! — успя да вмъкне мама.
— Тъп е като…
— Не е тъп…
— Вдлъбнат е! Как може толкова да не знае?
— Ей така — кипна ми. — Ако ти беше дошла в нашия свят…
— Изтрябвало ми е!
— … и ти щеше да не знаеш нищо…
— Дрън-дрън!
— Сега ще ми обясниш ли първо какво е компютър, после как се присажда той, и накрая какво са Аугментираните?
— Никакъв шанс — поклати дълбоко глава татко. — Три часа му обясняваха в шахклуба какво са компютрите, и нищо не излезе.
— Глупчовци — заяви Христина. — Толкова е просто…
— Нали? Хайде тогава умната ни дъщеря да се пробва да го докаже. А ако не може, ще е ясно кой е глупчо. Нали, Мария?
Христина хвърли на баща си унищожителен поглед. След това ми махна с ръка:
— Ела в стаята ми.
