— Ами кой ви караше да взимате тогава царицата? Ако не бяхте, щях да ви бия след четири хода повече. Да не говорим, че изобщо нямаше да стане толкова красиво… И какво ще стане, както сте тръгнал?
Минчо стана и отиде до една странична врата. Отвътре се чу шум от вода. На връщане лицето, косата и фланелката му бяха чисто мокри.
— При вас с дрехите ли се миете? — попитах аз. Сигурно, де. Щом се мият всеки ден, че и по повече от веднъж, нищо чудно. То иначе човек само се съблича и облича.
Минчо през това време бързо пренареди фигурите за начало.
— Да пробваме пак?
Втората игра не стана толкова хубава като първата, но свърши още на двайсет и петия ход. Всъщност трябваше да продължи още шест хода, но Минчо се предаде.
— Минчо, да кажеш нещо? — попита победоносно татко.
— Такова животно нема!
Аз бързо се огледах, но не видях нищо. Ясно защо, де.
— А като го няма, какво е?
Минчо не отговори.
— Аз ще прескоча до Центъра — заяви татко. — Ще мина към обяд. Ще дойдат ли скоро другите от клуба?
— Дошли са вече — гръмна силен глас зад гърба му. Собственикът на гласа се оказа нисък и плешив дебеланко. В ръка държеше някаква мрежа, като рибарско серкме, но пълна с домати. Зад него надничаха още няколко души. — Довел си момчето ли, Василе? Здрасти, юнак. Какво става, готвите се да играете с Минчо ли?
— А, играхме вече, стига ми толкова — бързо отговори Минчо. — Искаш ли някой от вас да се пробва?
— Аз. — Дебеланкото заподрежда фигурите. — Кога пристигнахте? Направо от трансмитера ли идвате?
— А, не. Първо ходихме до в къщи, да спим, и после до медицинския център. С каруцата на татко… Защо се смеете, де?… Добре де, забравих, че е кола, а не каруца… Ама стига де! Ако искате да знаете, по-хубава е от каруцата на другия ми татко!
— Убеден ли си? — едвам изхърка дебеланкото. Беше забравил за фигурите.
— Ами… горе-долу. Само дето каруцата на другия татко я возят два коня, а тази не разбрах машина ли, или едно магаре…
Татко се върна чак към обед.
— Какво става, мач на няколко дъски ли правите? И къде е Петърчо?
— Ами те всичките искаха да играят срещу мен, и за да спестим време… — обадих се аз от канапето в дъното.
— Почиваш ли си?
— Не, играя оттук. По-удобно е така. Само казвам на всеки къде да мести моите фигури.
Татко застина. След това огледа положението. Към двайсетина от играчите вече се бяха предали, още около толкова мислеха напрегнато. Един от тях премести фигура:
— Кон на e6.
— Офицер на c4 — отговорих. — Татко, тая работа с имената на полетата била страшно хитра! Някой друг готов?
— На кой ход сте? — попита татко.
— Различно. Стоимен примерно е вече чак на трийсет и втория, а онази какичка там, не си каза името, е още на единайсетия. Играят различно бързо, различно добри са, и някои дойдоха по-късно.
— Лудница — промърмори татко. — Направо не е честно! Идва от някаква забутана манастирска килия на средновековен свят, и туп — лежи си на канапето, и… Това просто на нищо не прилича!
— Съжалявам, татко, ама ме заболяха краката! Първия път ми се зави свят от обикаляне на дъските. Нищо, сега играя с по две пешки по-малко за компенсация, че ги карам да ми местят фигурите. Така нали е по-честно?
Татко обиколи дъските мълчаливо. Спря за малко пред онези пет, на които бях написал по една буква от името си с фигурите. След това придърпа най-близкия стол изпод масата и седна като подсечен. Чу се изжвакване, и от стола закапа доматен сок. Татко май въобще не забеляза.
— Аз се предавам — обади се Стоимен. — Още поне шест хода напред нямам как да се измъкна от мелницата. А след това съм с почти гол цар.
— И аз се предавам — добави унило Минчо. — Тая вечер ще се напия с гаранция. Стопроцентова.
— Много ли е отлежала гаранцията? — попитах аз. — Тате веднъж спечели на бас дамаджана петгодишна анасонлия, и като я изпи, реши че сме караконджоли. Едвам избягахме.
Залата изведнъж млъкна и всички зяпнаха татко.
— Не става дума за мен — сепна се той и се изчерви. — Какво сте ме зяпнали, де? Петърчо говори за другия си татко. Нали?
Чуха се няколко сподавени изхилвания.
— Абе вие всичките за мезе ли ме взимате?
— За основно пиене — подшушна тихичко Стоимен. Изхилванията станаха повече.
— Така ли?! Я ми кажете как свърши първият мач!
В залата настана гробна тишина. Минчо се заизмъква към изхода.
— За довечера ли е пиенето? — викнах подир него. — Искам и аз да дойда. Да гледам.
Всички погледнаха към Минчо. Той се изчерви още повече от татко.
— Аз… де да знам… Защо?
— Тате, другият де, като пийне повечко от нещо с такова вързано име, и после не помни какво е правил. И ни пита тайничко наистина ли той е впрегнал коня наобратно, или някой се шегува. Как се казваше онова вашето, стопроцентовото?
Физиономията на Минчо стана тъмноморава, и той излезе тичешком.
— Петърчо, смяташ ли, че някой от останалите има шансове? — попита татко.
— Само чичо Ангел. Първият мач изкарахме реми с него, съвсем за малко не ме би. А сега отказа да има две пешки в повече.
Този път обаче го бих, макар и чак на четиридесет и четвъртия ход. После изиграхме само двамата още две игри — на първата го бих на четиридесет и първия ход, на втората — на тридесет и шестия. Татко направо не можеше да седне на едно място. Не знам заради мен ли, де, или заради доматеното петно отзад на панталоните му.
— Невероятен е — заяви чичо Ангел, възрастен мъж с посивели мустаци. — Става от игра на игра по- добър. Ако продължава така, не бих се учудил да настигне Арканус.
— Петърчо, запознахте ли се с Ангел Братоев? Несменяемият шахматен шампион на света ни вече десет години, и основният, ъъъ, родител на Арканус.
— Несменяем допреди малко — усмихна се накриво чичо Ангел.
— Страшен син имате — реших да го похваля, за да го утеша. — Нищо, че е толкова малък. Такива мускули има, че му завиждам. А пък как само играе…
Чичо Ангел ме гледаше недоумяващо.
— Искаше да види Арканус, и му показах емблемата… — сконфузено се обади татко.
— Хм… И сигурно си му обяснил как го държиш в ей толкова голям диск? — ухили се чичо Ангел. Всички прихнаха, а татко се изчерви като домат.
— Щом държиш, пробвай ти да му обясниш!
Обясняването продължи към… три секунди? Три минути? Обърках ги тия тукашни мерки. Абе, от обяд докъм средата на следобеда. Като свърши, всички се бяха изпотили, а масите бяха покрити с гъсто изписани листове от тукашния пергамент, хартията. И така и не стигнаха до това да ми обяснят как държат Арканус в онази кутийка. Едно беше утешително — щом хардуерът е като кръстовете и иконостасите, а софтуерът —
