Замалко пак да кажа на глас, че това е само образ. На сламеника спеше хлапето, което бях видял в огледалото в стаята й. В първия момент чак ми се прииска да го пипна, за да видя дали не е истинско. Ама наистина съм глупчо!
— Какво ще стане, ако дойде примерно брат Иларион и се опита да ме събуди?
— Предполагам, че ще се откаже бързо. И че няма да пробва пак скоро — отговори невъзмутимо таткото.
— А… Има ли как да се направи така, че като почне да ме буди, да е със сигурност откъм вратата, а не откъм прозорчето? То е малко, де, ама предишния път вратата му се опря, та не знам… Тук е високо…
— Спокойно, ще се оправим някак.
— А във вашия свят с прескачане на ограда ли се попада? Или трябва да е манастирска?
— Ще видиш. Хайде!
Още на третата крачка щях да падна.
— Не виждаш ли къде ходиш? — изсъска Христина до ухото ми. За малко да се обърна и да погледна.
— Не, естествено. Като не виждам къде са ми краката, как да разбера къде ходя?
Докато сляза додолу, вече бях посвикнал. Вратата леко проскърца, но не ме чуха. Не можех обаче да се покатеря по оградата до свинарника — не виждах нито къде стъпвам, нито къде се хващам.
— Чакай малко… Сега? — чух гласа на таткото. Я! Вече виждах дланите и стъпалата си. Само тях, без останалото, и само като прозрачни сенки, но беше много по-добре. Покатерих се бързо.
— Сега какво да правя?
— Бутни една-две керемиди долу. Откъм външната страна, за да заглуши тревата падането.
— Така ще намерят откъде съм прескочил!
— Това е идеята… Добре. Сега мини една крачка настрани по оградата, и увисни на ръце на нея… Пак е високо, но става. Отбутни се с колене и скачай.
Наистина беше високо. Тупнах като чувал.
— Добре ли си?
— Малко ме боли десния крак. В глезена.
— Пробвай да го извиеш настрани. Сега на другата страна. Нагоре? Надолу? Отлично, не е изкълчен. Можеш ли да вървиш? Добре е да влезем в гората.
— Ъъъ… страх ме е малко.
— Нали никой не те вижда?
— Ако има вълци, ще ме надушат и без да ме виждат.
— Ако те надушат, аз ще се погрижа като какво да те видят.
— И аз — добави Христина. Което ме успокои доста повече.
Но само докато не стигнахме до гората. Тя и денем си беше мрачна и гъста, а пък нощем…
— Чакаш да съмне, за да влезеш ли? — заяде се Христина.
— Че какво като съмне? Нали никой не ме вижда?
— Спокойно, Христинче. Надали Петърчо ходи нощем в гората всеки ден — застъпи се баща й. — Я да осветим съвсем лекичко, че да вижда къде стъпва…
— Ето една чудесна възможност за начало — не отстъпваше тя.
— Нямам нищо против да ходя в гората нощем всеки ден — вмъкнах аз. — Но не и всяка нощ.
— Аз на негово място щях да съм влязла и без да ме подканвате! Някой да се съмнява?…
След стотина крачки навътре стигнахме до рекичка с широк, но плитък брод.
— Тук ще е. Петърчо, премини брода докъм средата… Да, там е добре. Стой на този камък за малко. И си затвори очите.
— Защо точно тук? Ще ми показвате вашия свят ли?… А!
Когато отворих очи, в първия момент светлината ме заслепи. След това видях, че стоя насред голяма стая, пълна с какви ли не работи. Реката и гората ги нямаше! Около мен седяха на столове Христина и родителите й.
— Това образ ли е? Ох! Я не ме щипи!
— Защо? — Христина се ухили доволно. — Нали искаше да знаеш дали не съм образ?
— А искаш ли да разбереш дали аз не съм?
— Не си много повече. — Чак сега забелязах, че тя е висока точно колкото мен, и сигурно поне толкова силна. — Ще ме натупаш ли?
— Ще ви натупам аз. И двамата. — Татко й стана от стола и ми подаде ръка. — Добре дошъл.
— Добре заварили. Вие сте чичо Васил, така ли? Как стана това — от реката, и изведнъж в стаята? Така ли ставало изтеглянето? Ушите ми не усетиха нищо, а ако ги докопа отец Никодим…
— Към момента вече съм ти татко Васил — прекъсна ме той. — Това е майка ти, ако не се сещаш. Казва се Мария.
— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се тя.
— И на мен. Впрочем, приличате… приличаш на мама. Другата ми мама, де.
— Вашите също ли са такива дребнички?
— А, не. Мама е доста едра, колкото теб е. И много си приличате.
— Благодаря за комплимента. — Тя пак се усмихна, а останалите се закикотиха.
— Не исках да те обидя…
— Знам, имах предвид това за приликата. По принцип във вашия свят сте мъничко по-дребни. Заради непълноценното хранене. А и за нас това не е обидно.
— А и тате хич не е дребен. Най-едрият човек в околията е. Троши на коляното си ок на каруца. Не ми ли вярвате? Правил го е на бас много пъти. Особено като гаврътне кана-две ланшно вино. Един път беше изпил четири кани, и счупи по погрешка коневръза пред кръчмата.
— А имаш ли братя, сестри? И те ли са като баща ти?
— Трима братя и три сестри. И всичките са от соя на мама и тате. Бате Христо може да стане по-едър и от тате, още е на седемнайсет години, а точно преди да ме дадат в манастира, и той успя да счупи ок. А подковите ги огъва, все едно са от тесто. Особено ако Рада Панчина е наоколо… Бате Йоско също може да огъне подкова, а още няма петнайсет. И бате Данчо е на единайсет, а ходи с тринайсет- четиринайсетгодишните, връстниците му не щат да си играят с него — по-як е от трима…
— А умни ли са като теб? Или това се е паднало на сестрите ти?
— И сестрите ми са като братята. Кака Мина се тревожеше, че няма да може да си намери ерген — половината в село са по-ниски от нея. И по-слаби. Ангел Брадваря веднъж я беше ущипал на хорото, и отнесе такъв шамар, че лежа една ръченица време, преди да се освести. Малката ми сестричка, Божка, е на осем, а повдига пълен с жито шиник — от връстниците й в селото само две-три момчета го могат. И аз не мога… Срам съм за семейството.
— Е, на нашето ще си за гордост. Поне на баща ти. — Леля Мария… така де, майка ми кимна към него, и в очите й пробляснаха закачливи искрици. Той се ухили, и за моя изненада се изчерви точно като Христина. — Признай си, Василе, не се дърпай. Да не сме десет години заедно, да не знам кога се правиш, че нещо не ти харесва. Петърчо, а някой от вашите умее ли да играе добре шах?
— Сигурно никой и не знае какво е това. Данка, средната ми сестра, е страшно добра на дама, никое дете в селото не може да я бие. Ако успее да я накара да играе. Само че е много особена — не обича да си играе с никого, от нищо не се интересува. Като се смее, никой не разбира защо, и чак ни иде да се разревем. И като плаче е същото — нито някой разбира за какво, нито ни става тъжно. Мама казва, че баба имала такава сестра… А, и чичо Дамян, най-малкият брат на баща ми, помни страхотно числа. Писар е в селската черква. За каквото го попита отец Самуил — знае го наизуст. Кой преди колко години е роден или умрял, кой на кого кога колко овце продал, и срещу какво, а пък да не говорим кой колко данък е недодал на отеца — чуе ли веднъж числа, помни ги до живот… Други по-особени от нашите не се сещам.
— Добре. Сега да отиваме да спим.
— А къде сме? Каква е тази стая? Тук направо може да станеш разноглед. Какви са тези работи с многото надписи? А тези с тези неща по тях?…
— В приемния център сме — прекъсна ме таткото. Татко, де. — А сега към къщи. Утре ще имаш достатъчно време за питане. И други ден… господи, какво ме чака!
