— Ама аз и сега имам! Тези матови стъкла защо светят, като е нощем? Светилници ли имат отвътре? Я! Кой ги пали пред нас и ги гаси, като минем? А вратите кой ги отваря и затваря?
— Ще научиш с времето…
— И колко е топла вечерта при вас! Нашата беше по-студена. Друго време на годината ли е при вас?
— Не, просто е по-топло по принцип.
— При това нещо там ли отиваме? То какво е? — Из целия двор имаше светилници на високи пръти, и се виждаше отлично въпреки нощта.
— Ха сети се де! — ухили се Христина.
— С колела е… Каруца! Вашенска каруца!
Христина изпищя от смях, майка й също се усмихна. Майка ни, де. Помислих, че се смеят на мен, но видях, че татко се е изчервил като рак.
— Каза ли ти го и Петърчо? — изпъшка накрая Христина. — Дето за пръв път вижда кола през живота си?
— Много ви разбират умовете от коли! — заяви сърдито татко. — Екстра си е, нищо че е старичка. Влизайте сега, че вампи… окъсняхме.
Когато странната каруца тръгна, в първия момент си изкарах акъла. Бях чакал татко да доведе и впрегне кон, или поне вол. Не че виждах теглич отпред, ама… де да знам.
— Вози като патриаршеска карета. Страхотно е! И това с покрива е хитро — нашите са открити, и ако завали, се крием под тях. А как върви, като няма коне?
— Има едно магаре — изхили се Христина.
— Даже две — поправи я баща й. — Като не знам кое е по-голямото. И с повече бръмбари в главата.
Не виждах и едно магаре, та камо ли две. Но пък друго за гледане имаше колкото щеш, въпреки тъмното — покрай целия път имаше светилници на пръти. Каруцата дрънчеше по-малко от тази на тате, и изобщо не друсаше — а сигурно вървеше доста бързо. А сградите отстрани направо ме накараха да си глътна езика. Мислех, че манастирът ще да е най-високата сграда на света, но тука имаше сигурно няколко пъти по-високи! Чак след известно време почнаха да се появяват обикновени къщи с дворове — и даже те често бяха на по два ката. Тук само владици ли живеят?
— Татко, а Петърчо няма ли бълхи? — продължаваше през това време Христина. — И въшки, и… какви бяха? Бактерии?
— Бактерии нямам. Даже не знам какво са. А въшки и бълхи има всеки.
— Имат ги само неграмотници като теб. И глупчовци.
— И как се пазиш от тях, като отидеш да срешеш добитъка? Аз съм бил глупчо…
— Нямаме добитък — намеси се баща й. — Не виждаш ли, че колата не я теглят коне?
— Вярно! А какво тогава?
— Двига… Машина. От метал.
— Ами! Няма я пред нас… нито отзад. И колата няма теглич. Пак ли се шегувате?
— Тук отпред е, под този капак.
— И не й ли е тясно? Затова ли ръмжи непрекъснато? Впрочем, за тегленето добре — а като искате мляко, пак машини ли доите? И ако и те са от метал, какво им е млякото?
Татко въздъхна дълбоко.
— А като ви се прияде месо? Или спазвате пости? А какво впрягате, като орете? Такива коли ли? Или пускате машините от под капаците, и впрягате тях? И как им слагате хамутите? А юздите на този кръг ли ги закрепвате?
— Не виждаш ли, че го държим с ръце? — намеси се Христина.
— А тези машини къде пасат? Устата им отдолу ли е? И обикновена трева ли, или някаква метална? Ако е метална, как я косите за зимата?
— Не пасат трева — заяви татко.
— Какво тогава ядат?
— Нищо — подсмихна се под мустак той. — Само пият от време на време. Така са научени.
— А не умират ли скоро след като ги научите да не ядат? При нас обикновено така става. Само на вода — как?
— Не пият вода, а спирт.
— Това какво е?
— Като вашето вино, ама по-силно.
— На тате ще му хареса ли? Другият тате, имам предвид.
— Не знам. — Татко лекичко се изчерви, и погледна майка ни.
— А ще престане ли и той да яде, ако почне да пие спирт вместо вино?
— Както е денатуриран, сигурно доста скоро… — въздъхна тате. — Стигнахме, хайде слизайте.
Измъкнах се от каруцата, и се огледах. Къщата беше на един кат, но май по-голяма от нашата на село. Сигурно имаше поне шест-седем стаи, прецених набързо. Само дето никъде не виждах нито обор, нито кокошарник. Даже куче не се разлая. Уж такава голяма къща — а иначе толкова ли са бедни новите ми родители?
Христина човъркаше нещо по входната врата. Чух изщракване и вратата се отвори. Като влязохме вътре, пак щях да стана разноглед. То не бяха светилници, не бяха врати, дето сами се отварят, не бяха какви ли не стаи и мебели… Спряхме пред една врата, на която имаше нарисувано нещо като чучур на лейка.
— Хайде да се къпете, и по леглата! — заяви татко.
— Къпал съм се преди само месец. Пак ли трябва?
— А зъбите мил ли си ги тази година? — прихна Христина.
— Защо да ги мия? Нали не ям мръсни неща?
— Тук така е прието — обади се миролюбиво татко. — Както в манастира да се молиш.
— Защо?
— Трябва да спазваш хигиена — поучително заяви Христина.
— Тая хигиена някоя от машините ви ли е? И как така се пази с миене? Бяга от миризма на немито, или какво? — Затова, значи, ние нямаме машини, а те имат! Ето каква била работата.
Татко пак извади отнякъде парче плат и си избърса челото.
— Просто се изкъпи, и толкова. Става ли?
— А… не е ли по-добре да не топлим вода сега посред нощ, а да се окъпя утре?
— Хайде, хайде, не се измъквай — усмихна се майка. — Има топла вода. Василе, покажи му банята. И как да се оправи с крановете. И му помогни да се изкъпе както трябва.
— А въшките и бълхите му? — обади се Христина.
— Няма. И вредни бактерии няма. Трансмитерът е настроен да не прехвърля такива неща — обясни татко. — Като апаратурата за лекуване на рак, виждала си я, когато баба беше болна. Това е банята, Петърчо. Влизай.
Крановете бяха страхотна работа! Татко ми каза да внимавам с този за топлата вода, но не се сети да ме предупреди за душа. Отвън Христина щеше да се скъса от смях, като ме чу… Като ми мина уплахът, продължих да оглеждам всичко.
— Сапунът направо е страхотен! Как така не люти на очите?
— Ами така е направен.
— Много е хитър! Сега разбирам как търпите да се къпете всеки месец. Нищо чудно и аз да се науча. С тая топла вода и тия хитри врътки може даже по два пъти месечно да почна.
Татко не отговори нищо. Сигурно го бях впечатлил.
— Това какво е?
— Паста за зъби. Като сапун, но специално за зъби… Пробваш я на вкус ли?
— Като на листа от джоджен. И на още нещо.
— Приятен ли е?
— Много! Може ли да си хапна още малко?
