— Пастата не е за ядене, Петърчо. Само за миене е. И… ей, ей! Една туба е малко множко за едно миене!
— Язък! Такова вкусно нещо, и не е за ядене! А нея от машини ли я берете? Или всъщност как я правите? И как сте я вкарали в това? То какво е? Откъде се взима? — Зачоплих тубата с нокът. — Аха! Метално е под боята!… Сетих се! Това са черва от машина! И ги пълните после с пастата като суджуци. Нали? А как колите машини от метал? И как после ги дерете и нарязвате? Не се ли чупят ножовете?
Татко ме изгледа отчаяно.
— Утре ще се занимаваме с въпроси и отговори.
Докато Христина се къпеше, татко ме разведе из къщата. Стаите наистина бяха към десетина — отделна за всеки човек, и още разни други. Даже и отходното място си беше в къщата, в отделна стая. Докато татко не ми показа как го поддържат толкова чисто, мислех, че се шегува. Много исках да го питам какво ли не за всяко нещо, ама на него май не му се щеше. Нищо, утре щях да го разпитвам до насита.
Само стаята на мама беше като тези в къщи — светилник дето много приличаше на тези в манастирската черква, дървено легло и столове, черги на пода, сламени плетеници и паници по стените (така и не разбрах защо не ги държат в кухнята, като у нас). Стаите на татко и Христина, а и моята, имаха само по една маса и един-два стола, и онези странни кутии на масата. Всичко останало изскачаше от стените, като пипнеш тук или там — отваряха се шкафове, светваха светилници, стените ставаха на прозорци към къде ли не, излизаше легло… Първия път леглото ми изкара акъла, като изскочи, нищо че го бях виждал. Ама пък после се оказа един път! Чисти чаршафи, хем равно, хем меко — за такова сигурно ще ми завиди и околийският владика!
— Ставай, Петърчо. Време е за закуска.
Отначало не можах да се сетя къде съм. След това си спомних. До леглото стоеше новата ми майка.
— Бягай да се окъпеш и да си измиеш зъбите. Тук са дрехите ти, а закуската е в трапезарията.
— Тая нощ нито съм се цапал, нито съм ял нещо мръсно! И къде са ми елекът и потурите? — Огледах подозрително дрехите. Бяха панталони и фланелка, точно като на Христина. — Така не се ли обличат тук момичетата?
— Основно момчетата. Христина мрази роклите, защото не са удобни за пакости.
— Аха. Значи, ако не върша достатъчно пакости…
— А, не, не, моля те! Обещавам да не позволя да ти облекат рокля. — Мама тръгна към вратата. — За миенето — тук така е прието. И… закуската е доста, няма нужда да си дояждаш с пастата за зъби.
Докато се къпех, все пак реших да се оглеждам за някоя по-сериозна беля. И по-лесна за бързо правене.
Трапезарията я намерих много лесно — по уханието на топъл хляб, масло и мед. И топло мляко.
— Ама Коледа не е ли утре? Защо тогава се гощаваме така?
— То пък едно угощение — намръщи се Христина. — Мамо, нямаме ли мюсли? Или корнфлекс? И защо млякото е без какао? — Тя дъвчеше хляба с физиономия, все едно е дървен.
— За омекотяване на културния шок — поясни татко. — Новото ти братче ще трябва да се съвземе. Нали, Петърчо?
— Мхъ-м! М-м!
— Мамо, нали не е възпитано да се говори с пълна уста?
— Не е възпитано изобщо да се говори на масата. И да не ядеш, когато са ти сервирали… Петърчо, внимавай да не се задавиш. И ако ти харесва, има допълнително.
— Фолфо?
— Колкото искаш.
Глътнах си залъка отведнъж.
— Може ли още десет филии? Не, двайсет!… Какво му е смешното? Такова ядене се яде веднъж в годината! Страхотно е!
— Добре, че е само веднъж. Не смогвам да го сдъвча. — Христина продължаваше да се мръщи.
— И аз. Направо го гълтам. А… има ли още мъничко мляко? И защо още само три филии?
— Ако ги изядеш, ще има и още. Ето ти и мляко. — Мама ми наля пълна до ръба чаша. — Не се безпокой, утре закуската няма да е по-лоша. И други ден също. Това ни е обикновената храна… Василе, тупни го по гърба! По-силно!
Едвам успях да изкашлям хапката.
— Вие да не сте богаташите на селото? Имате си карета, ядете всеки ден като на Коледа. А какво ли ще е на Коледа, ме е страх да си представя. Или тогава ядете по-бедно?
— Ядем както обикновено, но по случай идването ти може и да отпразнуваме Коледата — усмихна се мама. Тя май никога не се мръщеше.
— А това мляко от машина ли беше? Няма вкус на метал. — Помирисах за всеки случай чашата.
— От крави е — отговори татко. Видя, че отварям пак уста, и набързо продължи: — Обикновени, като вашите. И нямат бълхи и въшки. В целия ни свят няма. И маслото е от такова мляко. Хлябът също е от брашно, а то — от жито, точно както при вас. Само медът е синтети… от машина. Само че тя го прави точно като пчелите.
За миг си представих как колата на тате прехвърча от цвят на цвят. И след това се завира в кошер да остави събрания мед.
— Как ли само жили тая машина?!…
— Не жили изобщо — пак се усмихна мама. — Искаш ли още филии?
— Ох, не мога. Май… май попреядох.
— Най-сетне! — Христина стана от масата. — Хайде с мен на училище!
— Няма как да е с теб — обади се татко. — Ще трябва да тръгне в първи клас.
— С тригодишните?!?
— Такова братче си си подбрала. Съжалявам, ако ти се смеят заради него.
— Ама аз съм учил! — опитах да се защитя. — Знам много неща. Да чета, да пиша, да смятам…
— Така ли? Можеш ли да извадиш корен квадратен?
— А вие да не би да можете?
— Можем, естествено! — тросна се сърдито Христина.
— Искам да видя! Къде ви е градината?
— Нямаме градина — заяви мама. Май се беше разхълцала.
— Като няма градина и аз мога да вадя квадратни корени! И триъгълни сигурно даже!
— Виждаш ли, компютърно мое поколение? — заклати усърдно глава татко. — Каквото и да правиш, няма как да учите заедно.
— Ти ще кажеш! — подскочи Христина.
— И как ще стане, ако може да зная?
— Той ще ни настигне бързо. Петърчо, можеш да учиш бързо и много, нали? Както да играеш шах?
— Амии…
— Ето, виждаш ли, татко — може!
— Ако има кой да седи и да учи с него. Нито аз, нито майка ти имаме това време…
— Аз го имам! След училище.
— Глупости. Теб още от първи клас те пускат в следващия само за да не се похабява компютърният ти талант. Иначе нищо не знаеш както трябва.
— Не е вярно!
— А нещата трябва да се учат открай докрай, последователно, точно както е по учебник — продължи татко, все едно не я чуваше. — Ти на времето не щя да си четеш учебниците, че сега ли?
— Ще ги чета, и ще учим заедно с него!
— И ще си зарежеш другото учене. Не разрешавам!
— Няма да го зарежа! Ще уча и двете, ако трябва и през почивните дни!
— Дрън-дрън. Мария, давай да оправяме масата и да тръгваме на работа. Христинините приказки и двамата ги знаем колко струват.
Христина трясна чашата си на масата така, че млякото се изплиска по покривката, и изхвръкна от
