стаята. Докато преброя до пет, хлопна и външната врата. Мама и татко се гледаха един друг известно време, след което изведнъж прихнаха да се смеят така, че им потекоха сълзи.
— Василе, как ти хрумна? — успя най-накрая да каже мама.
— Елементарно. На Хефест открай време използват енергията на вулканите. А наскоро на Океания правиха опити да оползотворяват тази на тайфуните…
— Какво са това вулкани и тайфуни? Някакви междусветски бедствия ли?
— Е, не чак междусветски…
— Значи сте постигнали повече от Хефест и Океания? И какво са пък те?
— Ще научиш. Да видим все пак дали ще го направи, де.
— Кое?
— Да си научи всичките пропуснати уроци. Като изключим компютърните дисциплини, е учила горе-долу колкото тебе. И като изключим последния месец. Ако не се бях зачудил защо по цял ден чете учебници, никога нямаше да се сетя да прегледам записите в Центъра.
Внезапно ми просветна.
— Значи затова сте ме измъкнали и осиновили? И сте казали на Христина да не казва, че мога да играя шах, точно за да каже? И Съветът да ви накара да… Ама големи сте хитреци!
— Амии… как да ти кажа… — започна татко. — Работата е там, че… всъщност… така да се каже…
— Ти да не си помислиш случайно, че татко ти е голям поклонник на шаха? — усмихнато се намеси мама. — И че винаги е искал да има дете гениален шахматист? И да не вземеш да се сетиш защо Христина толкова мрази шаха? Моля ти се! Съвсем заради друго те измъкна, няма нищо общо с това! — Тя изгледа татко лукаво и пак прихна. Той се изчерви като домат.
— Мария, не е педагогично…
— Петърчо, да имаш да кажеш нещо? Защото татко ти май няма какво.
— Да. Че е наистина добър шахматист.
— Щом може с един ход да взима две фигури ли? — Мама усмихнато погледна татко.
— Три. И да си спази дадената дума.
Татко направо грееше като слънце.
Сутринта мина в ходене по разни места. Направо ми се взе акъла.
За начало, тоя град беше ама грамаден! Татко ми каза, че това била столицата на света, нещо като Свети град при нас. Да, ама като си представям Свети град по разказите на отец Самуил, тая столица тук ще да е поне двайсет пъти по-голяма! Просто ум не ми побираше къде се ражда толкова храна, че да има за всички хора тук. Сигурно я карат от дни път.
Другото бяха сградите. Татко ми показа тази, в която работел — беше като планина. Преброих осемнайсет ката, и въпреки това беше поне три пъти по-дълга и широка, отколкото висока. Не ми се вярва на целия ни свят да има сграда и наполовината на нея. Като казах на татко какво мисля, той ми каза да изчакам малко, докато видя сградата на Научния съвет. Там вече направо изгубих дар слово, чак не можах известно време нищо да попитам, за радост на татко. Не беше по-широк от работата му, ама беше няколко пъти по-висок! Опитах се да преброя катовете, ама като стигнах докъм седемдесет, ги обърках. Горките хора, дето живеят в него!
Улиците бяха пълни с каруци като татковата. И където се пресичаха, някакви светлини показваха кога кой да минава. Така и не разбрах с кой акъл са сложили зеленото да е за минаване, а червеното — за чакане. Нормалните хора чакат зеленото, да узрее, а стане ли червено, хукват. Ама татко каза, че така било прието. Иначе жълтото си беше на мястото.
Таман вече се бях шашардисал съвсем, и дойде ред до лечителницата. Тук й казват медицински център, и е десетина сгради, всяка с по не знам колко ката, бях се отказал вече да броя. Много се чудех защо татко ме води там, след като не съм болен, ама така било трябвало. И после излезе прав.
Не съм подозирал, че има толкова лечители — така де, доктори — на света! И че всичките имат да ми проверяват по нещо. Намериха ми толкова болести, че ми се зави свят — какви ли не ензими, няколко цвята кръвни телца, а пък хромозомите вече съвсем ги забравих колко бяха.
По едно време се бяха съвсем отчаяли, и щяха да ме водят да ме… те му казват културно, де — да ми правят скопия. Сигурно заради хромозомите — чух, че правели нещо и на поколението. Като чух, всичките доктори сума ти време не можаха да ме хванат, стигнаха ме чак като се уморих, и половината бяха вече със синини и цицини. Добре, че междувременно бяха забравили. Само ме погледнаха на нещо, дето виждало човек отвътре, без да го режат.
Накрая не знам какво се обърка, ама забравиха за болестите и заявиха, че всичко ми е наред. Татко беше страшно щастлив. Аз пък — да не говорим. Особено като си припомнех за хромозомите и скопията.
После ходихме до шахматния клуб. Той се оказа зала в една голяма сграда, с много маси и столове, като манастирската трапезария. Покрай едната стена имаше цяла редица кутии като в стаята на Христина. Край една от масите дремеше чорлав мъжага.
— Какво става, Минчо? Какъв гамбит обмисляш? — весело го поздрави татко.
— С меко легло — отвърна сънено мъжагата. — Таман ми свърши нощното дежурство. Ако не бях чул какво е станало, щях направо да ида да спя. Това ти е, значи, шахматното чудо? Петърчо ли се казваше?
— Какво е гамбит? — прекъснах го аз. — И за какво са ви всичките тези кутии тук? Христина се оправяше и с една. Също ли държите в тях демони като нейния Арканус? Това трапезария ли е? И шаха на дъски ли го играете, или на кесии? А кой ви дялка фигурките? Сигурно е голям майстор. Тези на татко бяха изпипани като за подарък на самия Патриарх. А тези неща по масите какво са, машини ли? И за какво са пък те? Да не би да събират мед? Или помагат нещо за шаха? А…
— Часовници са. За отмерване времето за мислене — прекъсна ме татко. — Минчо, затвори си устата, че ще ни лапнеш и двамата. Просто Петърчо е прекалено любо… знателен. Ще му свикнеш. Надявам се, де.
— А, само се прозявах — сепна се Минчо. — Петърчо, татко ти твърди, че направо си го разсипал на шах. И че си го направил почти без да си играл преди това. Вярно ли е?
— А, играл съм четири игри лично с отец Геласий, старшият преписвач на манастира ни. — Дано да го бях впечатлил поне малко. Игрите наум сигурно не се брояха.
— Страхотно! — ухили се Минчо, и май забрави, че му се спи. — Ще ми покажеш ли тогава как го правиш? — Той бръкна под масата и извади дебела дървена дъска. Тя се оказа куха, и пълна с фигурки, а по стените й имаше квадратчета. Татко придърпа един стол до масата ни, и очите му светнаха.
— Нищо не разбирам — обади се Минчо на седемнайсетия ход. — Защищава се много добре, но да ме убият, ако разбирам какво цели. Дамски гамбит, след това продължение по Берцелиус… и отведнъж някаква глупост!
— Ще разбереш — отговори татко. — Скоро.
След още три хода Минчо загрижено се обади:
— Защо играеш дамата там? Взимам ти я веднага. Ако искаш, си върни хода.
— Не искам.
— Хъм? Хубаво. И ако поне малко мислеше, щеше да играеш много по-добре. Сега ти взимам и топа, а след него и офицера. Какво? Защо си даваш и другия топ?… Тия двете пешки май също са ти излишни… И другия офицер… Василе, шахматното ти чудо май попрехвалено излезе. Петърчо, предаваш ли се?
— А вие?
Вече бях побеждавал отец Геласий само с кон и три войника, и бях страшно любопитен мога ли да го направя само с кон и два.
— Шегуваш ли се?! Почна отначало добре, а сега както съм тръгнал… И тези три пешки хвръкват, заедно с коня… … А!
Татко се беше ухилил така, че му се виждаха и кътните зъби. Минчо мълчеше и зяпаше дъската, все едно току-що го е ухапала по пръстите.
— Какво ще стане, както сте тръгнал? — попитах аз.
— Ъ… ъ! Т-т-това пък какво беше!
