— Защото Съветът искаше да му изтриете паметта!
— И какво толкова? Това е рутинна терапия. А сега ме наказаха.
— Какво ви наказаха? — попитах аз. — И кой, като нямате свещеници?
— Познай какво! — ухили се Христина. — Освен че му забраниха да работи от къщи.
— Амии… Сигурно не са му наредили допълнителна молитва. Били са го с пръчка?
— По-лошо — обади се кисело таткото.
— Наредиха му, ако има основания, да те изтегли в нашия свят и да се грижи за теб! — заяви злорадо Христина. — Така че вече си ми братче! А знаеш ли как се опита да се оправдае той?
— Че вече си има едно бедствие в къщи, и второ ще му дойде много?
Баща й ме зяпна, след това двамата с майка й прихнаха да се смеят. Христина тропна с крак и се нацупи:
— Не е честно! Наговорили сте се!
— А има ли основания да ме изтегля във вашия свят? — разпитвах аз. Сигурно, след като Христина вече ме беше обявила за братче. Дано там да беше по-интересно, отколкото в манастира. — И как ще ме изтегли?
— За ушите — обади се таткото.
— А вашият свят по-хубав ли е от нашия? Стаята на Христина е страхотна, а иначе? И какво е Съветът? Нещо като околийския духовен синод ли? Той ли ви е наказал? А какво са Аугментираните? И какво е това компютър, дето все го казвате? А маркерен ген?
Христина направи отчаяна физиономия, а тази на татко й пак се удължи.
— И как това нещо проверява кръвта, без да я пипне? — продължавах аз. — Само я гледа? На него очите отвътре ли са му? И то расте ли на нещо, или също е машина? И как вижда в кръвта маркерния ген? Той как изглежда? — Огледах кръвта по пръста си внимателно, но не видях нищо особено. — Червен ли е? И как тогава се забелязва? Кажете де, искам и аз да се науча да виждам маркерни гени! Или за това трябва очите да са ми отвътре?
Бащата на Христина извади отнякъде парче плат и си избърса челото.
— После ще ти обяснявам. Имаш ли нещо да питаш преди изтеглянето?… Ох, пардон, взимам си думите обратно!…
— Имам, имам! Защо ми се смяхте толкова преди малко? Този маркерен ген много ли беше смешен? Или произходът му?
— Никак не са смешни — обади се майката на Христина. — Точно преди Разделението няколко студенти по медицина решили…
— Какви са тези студенти по медицина?
— Калфи-лечители — обясни таткото.
— Аха. — За Разделението вече се сещах, че сигурно ще да е Втория Вавилон. — И какво?
— Решили да направят лош номер на една своя религиозна позната. Пробутали й модификация на генетичния набор… Така де, искали децата й да имат много независимо и критично мислене, за да не са религиозни, и тайно й направили нещо. Тя пък разбрала по-късно номера, опитала се тайно да махне или промени модификацията, но нещата само се объркали и оплели още повече, имало разни разправии, и какво ли не. И понеже тя искала да има деца въпреки всичко, нещата били описани в Генетичната библиотека — това е едно място, като манастирската библиотека. И оттам го научихме ние.
— И децата й били ли са религиозни, или не? А играели ли са шах? — Какво е модификация на генетичния набор сигурно щях да разбера по-късно.
— Някои са били религиозни, някои — не толкова. А за игране на шах няма записани данни — сигурно не са били големи шахматисти. — Майката ме изгледа и пак се усмихна.
— Защо се смеете, де?
— За да получат достъп до апаратура за правене на модификатора, онези юнаци казали на учителите си, че ще правят експеримент. И знаеш ли как го нарекли?
— Не…?
— „Хитър Петър“.
— Ахаааа! Разбрах! А само Петровците ли стават такива, или всички? А Петранките?
— Господи, какво ни чака! — промърмори таткото. — Не виждам из историята данни за умения на шах. Нито за ейдетично мислене, нито за…
— Василе, в тая история с генетичните ремодификации може да е станало всичко. След като го изтеглим, ще видим каква е работата.
— Ако и тогава. Генетиката на Ортодокс е такава каша, че…
— Пускай заявката, че скоро ще съмне. Ние как да е, а децата трябва да спят.
— Децата колко пъти не са спали, едно заради друго — изгледа ме таткото и, за мое учудване, се усмихна.
— Благодарение на третото. Хайде.
Таткото май се обиди малко:
— Пускам. Дано да отговорят бързо, че вампирясахме… Петърчо, къде побягна? Пошегувах се, върни се!
Надникнах през вратата на килията вътре — Христина и майка й се смееха. Зъбите им си бяха нормални — сигурно таткото наистина се беше пошегувал. Влязох обратно, като за всеки случай ги заобиколих по-отдалече. Уж само образ, ама де да знаеш…
— Кой да отговори? И какво?
— Не става просто така. Трябва да получим одобрение откъде ли не.
— А откъде трябва? Или откъде не трябва?
— Първо, трябва Съветът да одобри нещата. По принцип вече е, само че трябва да има формално разрешение, а то се дава след получаването на резултатите. След това трябва да дадат разрешение вашите, и Отговорникът на вашия свят. След това трябва да го одобри Отговорникът на Възела, и тогава.
— Това колко дни са? И какъв е този отговорник на нашия свят, нали в него само аз знам за вас? И как ще разрешат мама и тате, слад като не можете да им кажете за вас? Ще се появите като самодиви ли? И като караконджол? И ще им искате разрешение да ме осиновите?
— Два-три часа са. Колкото до вашия свят, в него има Отговорник, който знае за нас, и за останалите светове. Той си и намира начин как да пита майка ти и баща ти, или настойника ти в манастира, когото реши, че трябва. А Отговорникът на Възела е Аугментиран, той дава отговор веднага след като другите дадат.
— А какво ще стане, като намерят на сутринта килията ми празна? Не е хубаво така.
— Христина още ли не те е научила колко весело е да се правят пакости? — усмихна се майка й.
— Още не съм, но ще се постарая — обади се Христина. — Нали така казват примерните деца?
Някъде тихичко изцвърча щурче, и тримата пак се обърнаха към масичката с кутиите.
— Я виж ти! Като че ли всички са ни чакали специално — промърмори таткото. — Дали Отговорникът им не познава Петърчо, та се е разбързал така?… Добре, да тръгваме.
— 2 —
ЕДИН НОВ СВЯТ
— Къде ще вървим?
— Отзад, при свинарника. Там манастирската ограда е лесна за прескачане отвътре.
— А ако ме видят?
Таткото затрака бързо по дъската си.
— Така как изглеждаш?
Огледах се бързо — изненада! Все едно ме нямаше. Виждах пода под мен, но себе си — не.
— Де да знам.
— Как де да знаеш? — изгледа ме той. — Не виждаш ли?
— Там е работата. Като не се виждам, откъде да знам как изглеждам?
— Не гледаш където трябва — прихна Христина. — Я се обърни!
