— Ще видим!
— Наистина ще видим. И трябва да намерим на Христина по-подходящи дрехи. В манастира няма със сигурност — не ми е известно някой тук да е носил рокли. Да ви хрумва нещо, братя?
Христина се омърлуши.
— Да й ушия, отче игумене? — обади се услужливо брат Харалампий. — Нали знаеш, сръчен съм с иглата.
Чуха се няколко хлъцвания и възклицания. Игуменът отчаяно поклати глава:
— А, не, не, няма нужда, Харалампие. По-добре ще е тя да се справи сама. Момиченце, нали умееш да шиеш?
— През живота си не съм пипвала игла — ухили се до уши Христина и леко вирна нос.
— Наистина ли? Не може да бъде.
— Честна дума!
— Тюх, докъде са подивели тия Безбожници. Добре, че се измъкна от тях… Нека ходи засега така. — Игуменът се направи, че не забелязва отчаяните жестове на брат Харалампий. — Хем ще прави по-малко впечатление и на външни хора, и на братството, хем ако иска да е облечена нормално, ще се научи да шие. На колко години си?
— На осем.
— Я не ме лъжи! Трябва да си поне на десет, ако не и на повече.
— Вие ли ми знаете годините по-добре, или аз? Ох!
— Петърчо, стига си я ритал! — скара ми се игуменът. — Така ли се прави със сестра? Даже когато не е възпитана както подобава! Ти, Никодиме, вярваш ли й?
— Ако му беше родена сестра, охотно щях да го повярвам — сви рамене отец Никодим. — Като му знам соя… Пък и като идва от Безбожници, може и тя да греши. Кой знае?
Христина пак отвори уста, но се усети и я затвори.
— Добре де, добре — предаде се игуменът. — Хайде сега, време е за богоугодни дела.
— Сега какво ще правим? — попита Христина, когато отец Никодим ни поведе към залата за болни.
— Първо ще ти покажем как лекува иконата на Богородица. Да видиш какви чудеса сторва силата на вярата — обясни отец Никодим. — След това сядаме да учим основните молитви.
Христина направи физиономия като когато видя какво се закусва в манастира.
— Влизайте и сядайте тихо. — Отец Никодим ни посочи скамейките близо до вратата. — Отивам да викна първите болни за днес.
— Защо иконата е екранирана? — попита ме тихо Христина.
— Какво ще рече това?
— Обкована отвсякъде с метал. Само лицето и ръката се виждат.
— Това се казва риза на иконата. Сребърна е, с инкрустации от времето на основаването на манастира. Иконата се е появила тук чудотворно, никой не знае откъде и как. И оттогава лекува болни — заобяснявах аз.
— Дрън-дрън!
— Ще видиш.
— А какво е църковно обявено роднинство?
— Третият вид роднинство освен кръвното и брачното… Знаеш ли какво е брак? Женитба? Нашето роднинство е такова, само дето вместо мъж и жена сме брат и сестра. Сега моите тате и мама са и твои. Точно като това на вашия свят е, дето твоите татко и мама са и мои.
— Нашето не е църковно роднинство, а гражданско осиновяване. Разлика от земята до небето.
— Все същата работа. Само дето на вашите свещеници им викат другояче. Сигурно съветници, щом са Съвет?
Отец Никодим въведе в стаята брадат мъж, подпрян на патерици. Единият му крачол се люлееше празен. Зад него вървеше едра, устата жена, която не спираше да приказва:
— … скалата да вземе да се търкулне, и от всичките точно на моя некадърник да откъсне крака, отче! То бива, бива, ама неговото хич никъде го няма! Не стига че…
— Че не носи достатъчно в къщи, и че не се грижи за теб, разбрах, за пети път го повтаряш! — тросна се отец Никодим. — Излез сега малко, да го питам нещо! На теб ти казвам, излез!… Него го остави тук, ще ми трябва. Абе казах ли нещо? Брей, че неразбрано женище… Я кажи сега, човече, ти какви грехове имаш?
— Като да нямам големи, отче — замисли се мъжът. — По други жени не хойкам, че моята жив ще ме изяде. Тя и така, де… Не съм мързелив, работя колкото мога, почитам Бога, уважавам свещениците… Пиех допреди две години, ама спрях…
— Изобщо ли? Нещо не ми се вярва.
— Капка не кусвам вече, отче. Една вечер се бях напил здравата, всичко ми се виждаше двойно. Прибирам се и си мисля какво ли ще ме прави жена ми, и като влязох, гледам — и тя на две жени станала! И оттогава, значи…
— Добре, добре, вярвам ти. — Отец Никодим отиде до вратата. — Жено, влизай вътре! Вървете се молете пред иконата, да видим какво ще стане!
Двамата застанаха пред иконата и наведоха глави.
— Пред икона се коленичи, маскари такива! — скастри ги отец Никодим. — Ама ха! Или не, ти по-добре остани прав, Богородица вижда, че с патериците не става…
— И как ще го излекува този иконата? — прошушна ми иронично Христина.
— Като му порасне нов крак, естествено. Да виждаш друг начин да се излекува откъснат?
— Я стига си ме поднасял! Още не съм ти го върнала за оня път, дето детето било без ръка. Всички ме взеха на подбив, като ходих да разпитвам!…
Внезапно крачолът на панталона на сакатия изплющя — и той не беше сакат вече! Стоеше на два здрави крака, и не смееше да пусне патериците.
— Някой от вас зарекъл ли се е нещо? Обещал ли си е нещо? — попита отец Никодим.
— Аз… — обади се жената. — Отче… а задължително ли е да го направя?
— Ако не искаш мъжът ти пак да осакатее.
— Че какво му беше толкова, без крак като без крак…
Мъжът й внезапно вдигна едната патерица и я халоса по гърба:
— Ако ще съм без крак, поне да има за какво! Я казвай какво си обещала!
Жена му го гледаше и не вярваше на очите си.
— Кажи какво си обещала, жено! — намеси се и отец Никодим. — Че Богородица както лесно връща крак едному, така лесно и взима другиму.
— Ооо… Че ако се оправи, няма да му се карам повече — призна си тя. — Ама отче, така не става! Как ще се разбирам с него сега?
— Не знам, ваша си работа — забута ги към изхода отец Никодим. — Брат Танасе! Брат Танасе, чуваш ли ме? Води следващите, аз ще водя послушниците да учат.
Христина гледаше иконата с широко отворени очи.
— Я виж ти! Такова нещо и в Спешния център няма!
— Това е то. Да видиш колко по-силна е вярата от машините ви — гордо заявих аз.
Очите на Христина искряха, и тя непрекъснато се обръщаше да оглежда иконата, докато излизахме.
— Как завършваше Господната молитва? — попита Христина, докато се качвахме след вечерната молитва към килията ми. — И нине, и присно, и во веки веков, амин? На какъв език са молитвите?
— На свети черковен. На него са и житията. Това е езикът на черквата ни, всеки образован човек го знае. Останал е от времето на Христос, или някъде там. Скучен е, ама трябва да се учи.
— Хич даже не е скучен! Все едно живея в някоя приказка. Истински манастир с истински монаси, молитви, старинни езици и какво ли не. Даже истински вълци. Само храната ви на нищо не прилича, ама като поогладнееш, и тя се яде. Класът ми с почивката им по атолите трева да пасе.
