обикновен човек, и често са се срещали с отец Евлоги. Значи ползва тяло на човек… Отче Йерониме! Отче Йерониме, може ли да те питаме нещо?
— А че… питайте — обърна се отец Йероним. Беше здравата учуден.
— Току-що разговаряхме с отец Евлоги. Знаеш ли, имал ли е той дългогодишни познати?
— Защо ви е това? — загледа ни подозрително отец Йероним.
— Не му остава още много живот, а ни се иска да го познавахме по-добре — съчиних аз на бърза ръка. — Затова и питаме които са го познавали.
Бръчките по челото на отец Йероним се разгладиха.
— Познати… познати… Доста ще да са били. Допреди петнайсетина години отец Евлоги много пътуваше. Ден не оставаше на едно място. И до Свети град често ходеше, като по-млад преподаваше там, и се говори, че е познавал лично Патриарха, а някои твърдят дори, че му е бил пръв съветник, или учител. Не зная вярно ли е, но нищо чудно. Ум и мъдрост като неговите има само в житията на светците. И доста села надзираваше и помагаше на селските свещеници. И твоето също, Петърчо, знам, че е познавал вашия свещеник добре. Кого ли не е срещал, много известен и уважаван човек е, ако и да е толкова скромен. Тук, в манастира, от сега живите най-дълго са били заедно с отец игумена — близо четирийсет години. Преди трийсет години дойдохме ние двамата с отец Марин, аз бях млад послушник, а отец Марин още тогава беше престарял вече, и никой не му знаеше годините. Протоигуменът е тук от две години преди нас, Никодим дойде към година след нас. Другите са по-отскоро… Не знам повече, питайте останалите. — Отец Йероним махна с ръка и ни обърна гръб.
— Не е достатъчно информацията — промърмори Христина, докато чакахме брат Иларион да ни сипе от гъстата боб чорба. — Откъде да научим повече? А, ето най-сетне нещо за ядене! Умирам от глад! — Дръпна се настрани, за да може брат Иларион да й сипе.
— Като си помисля само, че Отговорникът на света може да е точно зад гърба ми, и да ме наблюдава интелигиентно и да ми се подхилва… Ммм, как вкусно мирише!
Тя грабна лъжицата, но в този момент зад нея се чу шумно мляскане. Обърна се — Георги слабоумният сърбаше направо от паницата и точеше лиги обратно в нея, без да обръща внимание на нищо наоколо. Христина погледна лъжицата с трудно за описване изражение, и бавно я остави на масата.
— От мислене. Надали някой друг тук знае нещо за Отговорника — продължих аз.
— И какво знаем за него? Освен че е Безтелесен, и че използва тяло на човек?
— Че е някой, с който се е срещал често — значи е съвсем около нас. Някой, дето никога няма да се сетим кой е, и никога няма да предположим.
— Че как ще го открием тогава?
— Много просто. Щом се сетим за някого, знач и не е той.
— Супер. Идеалният начин да не го открием.
— Значи ако намерим как да го обърнем наопаки, ще го открием. За кого никога няма да се сетим, ако е той?
— Мммм… — Христина се огледа наоколо. Аз също огледах монасите един по един. Отец Марин? Възможно, щом никой не му знае годините. Брат Танас — също е възможно, точно него никой не би заподозрял. Отец Йероним пък най-малко, значи също може да е. А отец Андроник? Тоя уплах от самодиви би му бил идеално прикритие. Игуменът? Защо не, постът му е идеален за такова нещо. И е мъдрец и благ, съвсем като за много важна фигура. Протоигуменът — също, само дето е по-млад, ама нали тия Безтелесни могат да изглеждат както си искат! Брат Иларион? За него също никога не би ми хрумнало. Брат Харалампий — за него пък съвсем. И така, та до Димо и Георги слабоумния… Е, за тези се сетих. Значи не са те. Значи трябва да се сетим за който няма да се сетим, когато мислим за кои няма да се сетим. И след като се сетим за него, значи не е той — значи трябва да е някой, за който да не се сетим дори когато мислим за кои ама никога няма да се сетим…
Внезапно нечия ръка ме тупна по рамото. Обърнах се — над мен се извисяваше отец Никодим.
— Привършвай по-бързо обяда. Баща ти е дошъл и те чака пред манастира.
Бързо доизсърбах боба и затичах към манастирската порта. Христина хукна подир мен. Отвън беше спрял каруцата баща ми, и двамата с отец Никодим си говореха:
— И какво е греховното на това да си дадеш детето за послушник? — тъкмо питаше намусено отецът.
— Ами такова, нищо, разбира се — бързо-бързо се заоправдава тате.
— Тогава защо си решил, че това ти е грехът?
— Не е това, отче Никодиме. Самолюбието е. Туй дето го дадох в манастир, за да не ми срами рода колко е дребен. И отец Самуил също мисли така, а той си ме познава от дете. Тъй ми рече — взимай си чадото от манастира и се гордей с него, иначе ще почнеш да виждаш караконджоли и трезвен… Я, ето ми го Петърчо! Ти… ти май си пораснал!
— Ха! Това ли е баща ти? — побутна ме изотзад Христина. — Че той е по-грамаден и от Гунар! Какви ли слоници са ти сестрите?
— Има вече четири месеца откакто го даде, а той е точно в тая възраст — поучително обясняваше през това време отец Никодим. — Тепърва ще расте.
— Да го взимам тогава, отче, и да тръгваме, че има път до село. Петърчо, качвай се в каруцата!
— А аз? — обади се Христина.
— Ти какво? — подозрително я изгледа тате. — Не знаех, че имате и други послушници, отче… Я, това да не е момиче? Що тогава е облечено като момче? Отче, каква е тая работа?
— Дълга за разправяне — махна с ръка отец Никодим. — Сега му е сестра. С черковно обявено роднинство.
Тате се опули и изпусна поводите на каруцата.
— Да не идва от Безбожници?! Само това ми липсваше!
— Това ти е наказанието за греха — намусено натърти отецът. — Взимаш ли я?
— Че какво да я правя? В къщи вече три моми има. Таман едната се омъжи, сега още една. Как ще се справя? — отчаяно промърмори тате. — На колко години си? Десет? Единайсет?
— На осем — отговори заради Христина отец Никодим.
— Не може да бъде!
— На думата на монах ли не вярваш? Просто е като твоя сой.
— Осем години?! Че тя е по-висока от най-малката ми, дето е на толкова! — Тате оглеждаше Христина като чудо небесно. — Вярно, че е още дете… И си ми е съвсем от соя! Таман като дъщерите ми е!
Христина промърмори нещо неразбрано.
— Не знам. — Внезапно погледът на отец Никодим стана лукав. — Ама не те карам насила да я взимаш. Ако искаш. Ще говоря с отец игумена да разтрогнем роднинството…
— А, взимам я, взимам я! — внезапно се разбърза тате. — Момиченце, добре си дошла! Бъди ми дъщеря, ще те гледам с удоволствие. Ще се гордея с теб. Как се казваш?
— Христина. — Тя го изгледа намусено.
— С мен не знам, ама с теб наистина ще се гордее — сбутах я аз. — Качвай се, че ако ни заварят вълците по тъмно…
Докато преброи човек до десет, каруцата вече трополеше обратно по пътя.
— Амортисьорите ви са за смяна — заяви ми Христина зад гърба на тате още преди манастирът да се е скрил от погледа.
— Какво ни е за смяна?
— И ресорите. Окачването хич го няма.
— Естествено, че ще го няма. Окачим ли каруцата, само ще виси, няма как да вози. За какво ни е тогава?
