не го познавам.
Караконджолът наклони глава, заслушан в нещо, което не можех да чуя.
— Уф, да го вземат дяволите! С баща ти имахме уговорка да покаже лицето ми, но май нещо е заяло. Минчо съм, от шахклуба, ако си ме забравил. Ама и ти си смелчага! Звук не издаде даже. Виквай бързо Христина, и да изчезваме… Какво мълчиш?
— Нищо, просто такова… Не може ли да останем още няколко дни? — Много исках Христина да види какво е живот на село, че да й държи влага. И да я повъзпитат малко — няма само аз да отнасям пръчката, я!… За всеки случай предпазливо попипах корема на караконджола — изглеждаше покрит с черна остра козина, но ръката ми усещаше плат на дреха.
— И значи съм дошъл чак тук ей така, за нищо? Петърчо!
— А, не, не. Само такова… подранил си малко. — Стори ми се, че нещо прошумоля откъм плевника, но в тъмното не различавах нищо. — Виж, тате още не се е върнал от кръчмата, ама ще си дойде всеки момент. Не може ли да дойдеш по-късно? — Май отново нещо прошумоля, но пак не можах да разбера какво и откъде. — Сега може да ни завари, и да стане лошо.
— По колко пъти ще се разкарвам така?
— Ами нали това ти е работата?
Караконджолът изсумтя и се почеса с копито по главата.
— Как да ти кажа… Така е, ама не е така. То и на пожарникаря това му е работата, ама значи ли това, че…
— Какво е пожарникар?
— Ако някъде нещо се запали, той ходи да го гаси.
— Затова ли при вас нямате огнища в къщите? Пожарникарите ви ги гасят? А кой им казва, че сте си наклали огън?
— Те гасят когато се запали нещо, което не трябва…
— А защо тогава пък нямате огнища? Огънят в тях трябва, иначе за какво са! А имате ли хора, дето като се разлее вода, когато не трябва, да ходят да я събират? А такива за разсипване на жито, или на плодове, или на разни други работи? И какво вършат всичките тези хора, когато няма запален огън дето не трябва, или разляна вода дето не трябва?
— Ъ… нищо…
— То това много мързелива работа! Много ли хора при вас работят такива неща?
Караконджолът ме изгледа застрашително и очите му се наляха с кръв:
— Абе ти нещо май си много нахитрял!
Глътнах си езика. Минчо не Минчо…
— Мама, другата ми мама де, казваше, че ми било по наследство. Някаква история, от която Петровците ставали хитри. Не съм аз виновен… Та не могат ли тези хора да помагат и на нас, ако нямат в момента нещо при вас?
— Не може. Не е редно…
— Че защо да не се разходят малко, щом така и така нямат работа? На теб примерно лошо ли ти е, че си дошъл дотук? А, ако пак завали като миналата година и дерето придойде, защо не пратите малко от тези хора, дето събират излишната вода? Здравата ще ни трябват!
Караконджолът подбели очи точно като татко.
— Защото е забранено, и престани…
— Защо тогава не ги маскирате като караконджоли? Такава гледка ще бъде само — караконджоли да изгребват водата от дерето! И ще бъде точно по правилата!
Рогата на караконджола оклюмаха.
— Ще ти обяснявам друг път… Това да не е баща ти?
Вратникът хлопна, и по пътечката към къщата затропаха тежките стъпки на тате. Луната го осветяваше отлично — заедно с неуверената походка и дамаджаната в ръката.
Притиснахме се до стената с надеждата да не ни забележи. Щеше да ни подмине, но точно като минаваше покрай пътечката за кочината, прасето се събуди и силно загрухтя, надушило помията. Тате спря, свъси вежди и зави да погледне какво става. Преди да успеем да направим каквото и да било, той заобиколи ъгъла и се оказа лице в лице с караконджола.
— Ъ… а… ъ… ъ…
Погледът му се вторачи недоумяващо в мен, след това пак се вдигна нагоре. Дамаджаната в ръката му подскачаше.
— Тате, аз такова… — Не знаех какво да кажа. — Това е един мой приятел, казва се Минчо. Запознахме се наскоро… Покрай манастира… Минавал случайно през селото, и спря да си кажем две думи… Много свестен човек е, много добър…
Тате отново ме изгледа недоумяващо, след това премига:
— Добър вечер, ъъъ… добри човече. Нещо краката ме болят, и не съм много стабилен… Добър вечер, де. — Приведе се, остави дамаджаната и прошушна на себе си: — Господи, пак ли?! — Стисна зъби и се изправи. — Добре дошъл. — Протегна ръка и стисна копитото на караконджола. За момент лицето му се изпъна, след това изведнъж омекна и се разплу в усмивка. — Прощавай, човече божи, ама съм си пийнал чашка-две, и ми е нещо позамаяна главата. Такова, не ти виждах ръката добре в тъмното, затова ти опипах пръстите.
Минчо премига бързо-бързо, преди да се усети каква е работата.
— А, няма нищо, човече божи. По тая тъмница можеш някого за караконджол да вземеш…
— Точно така! Прощавай, сигурно съм те обидил. Нали ще седнеш да те черпя една чашка, за извинение? И аз ще пийна с теб. Екстра винце, тригодишно. Криводолска реколта, най-добрата в Митрополията. Току-що го спечелих на бас.
— Трябва да бързам — заизмъква се Минчо, но даже в образа на караконджол очите му светнаха. И рогата му отново щръкнаха.
— Къде по тъмното? Дай, ще седнем тук под навеса, да не досаждат женорята и дечурлигата. Петърчо, ти нали ще се прибереш?
— А, не искам, тате. Нали може да ви гледам? Ще ми е интересно.
— Не е редно. Ще вземеш да се научиш и ти да пиеш, а още си малък. Ще вземеш лош пример от мен.
— Няма, татко! Моля те, остави ме!
— Абе аз на кого говоря! Я се прибирай, че… — Тате предпазливо погледна към караконджола. Сетих се, че не иска да ме напляска пред непознат гостенин, и събрах смелост:
— Ако не ми разрешиш да остана, ще кажа на мама, че Минчо ти се е присторил на караконджол!
— Ей, тая днешна младеж! Лъжат като Безбожници… Добре, но само за малко.
— И аз съм за малко — поясни Минчо. — Каруцата ми е на другия край на селото, и не съм разпрегнал коня. Страх ме е да не я повлече нанякъде в тъмното.
— Впрегнат кон далече не отива. Само да довършим дамаджаната. — Тате ни поведе към навеса. — Ето чаши, скрил съм ги тук, под сламата. Петърчо, налей ни, като ще си тук… Хубаво е, а?
Караконджолът опита внимателно виното. След това отпи голяма глътка, а след нея пресуши чашата на един дъх. Очите му блестяха.
— Екстра е! Един път винце!
След като допиха вторите чаши, на татко страхът му беше минал напълно. Отърси се и заразпитва:
— Откъде си, добри човече?
— От едно селце съм, близо до Свети град. Иначе обикалям навсякъде… прекарвам разни неща с каруцата, стоки, такива работи. — Минчо гаврътна и третата чаша. Побързах да му налея пак.
— А с Петърчо откъде се познавате?
Минчо юнашки пресуши и четвъртата чаша на един дъх. Тате го изгледа с уважение.
— От манастира. Покрай манастира, де. Веднъж ме запозна с него тат… отецът му. Много… много… забравих си мисълта. Добър на… Ученолюбив бил. Много. Състезавах се с него — за смях ме направи. И целия клуб направи. И целия Възел. И… Екстра винце имаш, човече.
— Силничко, един път! Петърчо, сипи на човека още. И на мен също. А теб не те ли е страх да ходиш по
