Христина се наведе през ритлата и огледа колелетата. Помълча известно време, след това пак замърмори:
— Друса като кару… така де, като не знам какво. Нямате ли по-равни пътища тук?
— Като вашите нямаме. А и каруцата друса повече от тази на баща ти.
— Тя не е каруца, а е кола, глупчо такъв!
— Защо тогава все й викаше каруца?
— И той не е само мой баща, а и твой!
— То и моят не е само мой, а и твой. Или поне му намираш кусури като на твоя преди.
— Повече и през ум няма да ми мине да намирам на моя!
— Тогава давай да се връщаме…
— В никакъв случай! Не мърдам оттук!… Е, поне докато не се понащурувам малко. Ох, как друса тая проклетия!
— Ако не ти харесва в каруцата, да ти разпрегнем единия кон да го яздиш?
— Аз да не съм каскадьорка? Колко километра са от манастира до селото?
— Четири села са, път при това каране докъм малко след залез слънце.
— Значи към… стотина километра? После няма да мога да сядам три дни.
— Ако замериш някого на трапезата с чинията, може и повече. Тате не ни бие, страх го е да не ни пребие, ама мама не си поплюва.
— Това е антипедагогично!
— Анти… какво? И какво ще рече?
— Че е лошо за възпитанието.
— Какво?! Че ако не те тупат когато трябва, как ще те възпитат?
— На нашия свят става с педагогика.
— На нашия няма педагогики. Никакви машини нямаме. Ама имаме пословица, че който жали тоягата, не жали детето си. Мама предпочита точилката, де.
— Ама сте всичките такива задръстени, смотани, чалнати, скапани, тряснати, гадни, дървени, тъпи, откачени, отнесени, некадърни, недомаслени, заспали, тапигьози… Жалко за хубавия свят!
Обидих се и млъкнах. Тя обаче не смяташе да престава:
— И сега какво? Отдалечим ли се малко от манастира, нашите моментално ще се пръкнат да ни спасяват. — Тя пъхна ръка в джоба си, стисна трансмитера и затвори очи. Хванах я бързо за ръката, но нямаше смисъл — нищо не ставаше.
— Я си представи, че стане като с отец Евлоги — да те оставят за цял живот на този свят? — опитах се да я постресна. Тя обаче не се хвана:
— Не съм давала съгласие, нашите — още по-малко. А и нали са ги задължили да ни измъкнат при първа възможност? Ех, да имаше как да се покрием за още малко!… Ако се появят караконджоли наоколо, баща ти няма ли да ни опази?
— Сигурно ще пробва, ама ако пак направят оня трик с невидимостта, или нещо подобно, надали ще може да се оправи.
Христина ядосано изгледа тате.
— Ще пробва, друг път. И нищо да не направят. Само като ги види, ще напълни гащите.
— Не вярвам. Ако съм чул добре какво си говориха с отец Никодим, сигурно вече е свикнал да вижда караконджоли.
Разговорът престана за малко, докато профучавахме с каруцата през Кирчево. Христина гледаше всичко наоколо с широко отворени очи.
— Я, ама това са истински кирпичени къщи! С керемидени покриви! А онази там барака е даже със сламен! — възкликна тя на висок глас. — Какви само чудеса имало за гледане тук! Сигурно имате и огнища в къщите?
— Аха! — обади се гордо тате, без да се обръща. — Ще видиш как хубаво се живее в истинска къща. Спала ли си някога в къща с огнище?
— Не…
— Горкото момиче! Ей сега ще видиш колко е хубаво! Няма студуване, не е като при вас!
Бързо дръпнах по-настрани от Христина фенера и клина за подпиране на каруцата.
— И рокля ще ти намерим, истинска! — продължаваше тате. — Ще видиш каква красавица ще си с нея!
За всеки случай хванах Христина за ръцете. Тя се дърпаше и ме гледаше на кръв въпреки шъткането и знаците. Успокои се едва когато се сетих да й кажа, че с рокля надали ще я познаят техните, и ще ни открият по-трудно.
— В бохчата има хляб и сирене, в стомната — вода — обади се тате. — Хапвайте, че ще се приберем сигурно чак по тъмно, и няма да смогнем за вечеря.
— 4 —
НА СЕЛО
Стигнахме в село още преди да е мръкнало напълно. От устата на конете капеше пяна. Тате профуча с каруцата направо през гьола пред Йордановия двор и замалко не прегази няколко закъснели патици. Докато минаваше покрай черквата, махна с ръка на излезлия отпред отец Самуил, вдигна два пръста и ухилено посочи към нас. Зави лудешки няколко пъти по кривата уличка, и като видя, че голямата порта на двора ни е отворена, връхлетя направо вътре. Скочи от каруцата и почука силно на вратата на къщата:
— Отваряйте, скъпи гости идат! Не едно — две деца връщам!
Вратата се отвори широко и мама ни зяпна. Огледа Христина, след това се втренчи недоумяващо в тате.
— Ти да не би нещо…
— Не бе, нищо такова. — Тате беше ухилен до ушите. — Така стана.
— И как стана така? Не ме лъжи! Виждам я, че е твоя сой! Даже малко мяза на Божка в лицето!
— Няма такова нещо! — отсече татко стреснато. — Идва от Безбожници, и в манастира са я обявили по черковен път за сестра на Петърчо, да си има роднини. Ако не вярваш, ей ти каруцата, тичай утре до манастира да питаш игумена.
Мама го гледаше с недоверие.
— Абе ти да не би все пак нещо такова? Или нещо друго такова? Тъй де, защо пък за сестра точно на Петърчо?
— Мамо, абе какви са тия нещо такова, и нещо друго такова? — обадих се аз. — И в манастира за тях през цялото време разправят.
— Така ли?! — Мама се намуси като буреносен облак и направи няколко крачки към нас. Зад нея от вратата надзъртаха Данчо и Божка. — И кога точно са разправяли за тях в манастира? Грях ли се е завъдил в самия манастир, опази Боже? Какви времена доживяхме!
— След като доведох Христина от такова, от гората… Там я намерих, де, дето я водеха Безбожниците…
Мама премига и погледът й омекна. Погледна към тате и наведе глава.
— Ще ми кажете ли какви са тия такива неща и други неща, де? — упорствах аз.
— А, нищо, нищо…
— Аха! Точно за това нищо питам! Дето никой не казва какво е! И ако има такива и други и трети неща, дето са все нищо, колко вида нищо се събират? Дето всички ги знаят, а си мълчат? Кажи де, мамо, сега вече съм учен, и съм пораснал, ще ги разбера!
— Наистина е пораснал — обади се от вратата Христо. Погледнах го и си глътнах езика — никога не бях чувал да не му е добре, а сега беше бледен, държеше се с две ръце за гредите на вратата и му личеше, че го боли нещо.
— Вярно! Е, всичко е наред — усмихна се мама ведро. — Добре дошли, и влизайте! Отсега ще съм ти майка, Христинче. Ще си ми дете наравно с моите. И май ще е добре най-напред да ти потърсим рокля.
Христина изпъшка отчаяно.
— Какво му е на Христо? — попитах тихо мама.
