тъмното? Ако има наоколо караконджоли…
Петата чаша последва четвъртата.
— Защо да ме е страх? Какво да им се плаша! — Говорът на Минчо вече позаваляше.
— Как какво? Ти караконджол виждал ли си? Ще умреш от ужас!
— Г-глуу-пости! — Още една чаша наведнъж. — П-п-петърчо, сипи още д-два пръста! — И на копитото ясно личеше как мери двата пръста — на чуперек отгоре додолу.
— Недей така, човече божи! Говориш така, защото не си ги виждал!
— К-как да не съм виждал! (Хълцук.) Всеки ден виждам, ако и-и-искаш да знаеш!
Тате погледна към чашата му и кимна разбиращо.
— И аз съм к-к-караконджол! — продължаваше Минчо. — П-п-по караконджол от тях съм! Д-д- дванаесегодишен стаж имам!
— Петърчо, не му сипвай повече — прошушна ми тате. — Много му дойде.
Кимнах и внимателно бутнах дамаджаната зад гърба си. Беше съвсем лека — сигурно в нея бяха останали най-много две-три чаши.
— Сполай ти за х-хубавото в-в-винце, човече! — заяви Минчо и набързо допи последната чаша. — Шъ съ радвъм да мина пак оттукаде! Преди немаше да се радвам… и немаше да мина… ама сега требе пак да мина, щото не може така пред всички… абе, кво да прайш, време да си ода… — Той се надигна от скамейката, направи две несигурни крачки, блъсна се в едната от подпорите на навеса и тупна на сламата. Докато се чудех добре ли е, той звучно захърка.
— Горкият! — поклати глава татко. — Обича хубаво винце, ама хич не носи. — Изгледа ме подозрително и заяви: — Караконджол бил! Ако всичките караконджоли бяха такива, щях да се радвам да ги виждам всяка вечер… Нищо, нека спи. А ние да се прибираме. — Нарина малко слама върху Минчо да му държи топло, пъхна дамаджаната в ъгъла, покри я със слама, хвана ме за рамото и потеглихме малко на лъкатуш към вратата на къщата.
Вътре всички се бяха събрали в гостната. На един стол в средата седеше Божка, бяла като платно. Мама разтриваше лицето й с мокра кърпа, останалите се суетяха наоколо. Като ни видя, Божка изпищя и се опита да побегне, но мама я удържа.
— Какво й е? — попита татко.
— И питаш! — ядосано отвърна мама. — Като те гледа, че пак си тряскан…
— Не съм тряскан! И питам сериозно!
Мама го изгледа подозрително, след това заразтрива енергично бузите на сестра ми.
— Не знам. Дойде преди известно време, загубила и глас, и лице. Божке, думай, мамо! Думай, ти казвам!
Божка само се пулеше и хъхреше.
Мама се хвана за главата и хукна към ъгъла, за да натопи пак кърпата във ведрото. Внезапно зад гърба й Божка подскочи и изпищя силно. Обърнахме се към нея — лицето й бавно придобиваше отново цвят. Христина излезе иззад стола й, ухилена до уши.
— Христинче, какво стана? Ти ли й помогна? — възкликна мама.
— Амии, там откъдето идвам, умеят да лекуват уплах. Казват му, ммм, иглотерапия.
Мама погледна иглата в ръката на Христина, но не каза нищо. Огледах се — татко беше използвал момента, за да влезе тихичко в стаята си.
— Благодаря ти, Христинче. Божке, как си?
— Добре, мамо… ама голям страх брах!
— Какво е станало?
— Катерих се по плевнята, да търся яйца в сламата… и видях Петърчо да приказва с караконджол!
Всички ме зяпнаха, а Христина побледня. Опулих се, все едно не знам за какво става дума. Мама изгледа Божка със съмнение, след това мен, след това пак Божка:
— И какво е казал Петърчо на караконджола?
— Че е подранил, и че тате още не се е прибрал от кръчмата. И го попита не може ли да дойде по- късно…
Мама се чудеше какво да прави. Наведе се и накара Божка да й дъхне. След това ме изгледа въпросително.
— Говорихме си с един познат, идвал е до манастира, казва се Минчо. Да не би по тъмното него Божка да е взела за караконджол? И после дойде тате, и двамата си… такова де, поговориха под навеса. Питайте и него, ако не ми вярвате!
Божка тихичко хълцаше. Христо се приближи и прокара ръка по косите й:
— Не плачи. Ей сега ще попитаме татко. Нали си дойде от кръчмата? Няма как да види караконджол като човек. Иначе по става.
Доводът като че ли убеди Божка. Мама вече крачеше решително към тяхната с тате стая:
— Лазаре, излез да те питам нещо!
Татко се показа на вратата.
— Ти пил ли… така де, говорил ли си с някакъв познат на Петърчо отвън?
— Да — отвърна изненадано татко. — Тоест не. Тоест, говорих си, не съм пил. Защо?
— Случайно онзи да е бил караконджол?
Татко за миг се опули, след това се намуси като градоносен облак:
— Абе ти подиграваш ли ми се? Не ти ли казах, че повече никога няма да се напия така? Аааа!
Мама изсумтя, но кимна и се обърна към нас. Божка се беше ухилила до уши, и лицето й направо грееше.
— Сега убеди ли се?
Божка кимна щастливо.
— И друг път не се плаши така! Погледни Христина, побледняла е като платно. Ума й изкарахме, горкичката. Христинче, не се бой. Прекръстиш ли се, караконджолите няма да смеят да те докоснат.
— Сигурно — иронично тръсна Христина, но се усети и млъкна.
— Не знаеш каква е силата на светия кръст, затова се боиш. Ще ти покажа после как да се кръстиш, ти сигурно и това даже не знаеш.
— А, в манастира се научи — обадих се аз.
— И виж, над външната врата има заковано трепетликово кръстче, никоя адова сила няма да смее да влезе през него — продължаваше мама. Христина кимаше усърдно и юмруците й бяха побелели от стискане.
Тате понечи да се вмъкне пак в стаята, но мама го сряза:
— Лазаре, сети ли се поне да изпратиш човека?
— Той такова, остана да спи под навеса. Сутринта щял да продължи — заобяснява татко и физиономията му стана морава.
— Хич не се чудя. Сигурно си му дъхнал и после не е можел да ходи направо — тросна се мама. — Срамота! Да се натряскате двамата като прасета!
— Не сме пили, нали ти казах! Сръбнах две глътки в кръчмата, че си взех Петърчо, и толкова. Затова мириша на вино. Нали ме виждаш, всичко ми е наред.
— Така ли? Я елате да го видим и оня хубостник на кой хал е! Данчо, дай ми светилника! — Мама сграбчи тате за ръката и го повлече след себе си към вратата.
Косите ми се изправиха, но тръгнах след тях — да се опитам да измъкна Минчо някак. Като стигнахме под навеса обаче там нямаше никой.
— Ето, виждаш ли? — заяви триумфално тате. — Станало му е студено на човека, и си е тръгнал. Ако наистина беше заспал от пиене, щеше да лежи тук до сутринта. — Обърна се, спъна се в нещо и едва не падна.
— Виждам — изгледа го подозрително мама. — Не е могъл да се напие, защото ти си опукал всичкото вино, и сега се спъваш на равно, като ходиш… Какво хърка така?
— Прасето — обадих се аз изотзад. — Откъм кочината идва.
Мама подозрително огледа целия навес. Светилникът осветяваше пода добре, и се виждаше чудесно, че
