няма никой. Когато вдигна глава, видя, че татко я гледа недоумяващо.
— Стори ми се, че е от тук някъде — заяви тя. — И че хърка не като прасе, а като пияница, тряскан до ушите. Какво си ме зяпнал така?
— Много неща ти се струват. Пиян съм бил, после някой тук хъркал…
— Като си те знам…
— Да, бе. Пихме до освинване тук с оня приятел на Петърчо, и сега той лежи и хърка ето там — заяви татко с тромава ирония и посочи празното място на пода, където се беше спънал преди малко. — Само дето му е направена магия, та е невидим.
Мама махна с ръка примирително и закрачи към къщи. Татко я последва. Изчаках ги да се скрият зад ъгъла, след това опипах мястото на пода. Наглед беше абсолютно празно, но на пипане там лежеше някой чорлав, който хъркаше и дъхтеше на вино като забравена дамаджана.
След като мама и тате ни събудиха на сутринта, първата ми работа беше да претичам отново до навеса. Опипах целия под, но нямаше никой.
След закуската тате и Данчо отидоха до Сухото дере. Докато ме нямало, тате пристроил там заслон, и сега окопавали да посадят ябълки напролет. Исках да ида с тях да го видя, но мама ме спря:
— Петре, не се измъквай! Само ще покажа на Христина как да си закърпи подгъва на роклята, и ще я разведеш да й покажеш селото! После ще изринеш тора на добитъка, а тя ще ми помага да сготвим, хем да се понаучи.
Докато чаках пред къщата, Божка се беше лепнала за мен и не спираше да дърдори:
— Я, ама ти наистина си пораснал! Преди беше един пръст по-нисък от мен, сега си пръст и нещо по- висок! Ако и наедрееш, току-виж замязаш на батковците.
— О, сигурно.
— А, знаеш ли, че ковачът на Богданово взе за чирак бате Йоско? На панаира бате Йоско се обзаложил с него, че ще огъне с ръце негова подкова, и спечелил баса. Оттогава ковачът ни изтърка прага, всяка седмица идва да се моли на тате, докато тате накрая кандиса. То май и на Йоско му харесва, де.
— Да, да.
— Ама ти сигурно не знаеш и че кака Мина се омъжи? И знаеш ли на кого пристана? На Ангел Брадваря! И сега като ходят един до друг, той се надига на пръсти, а тя си подгъва коленете, че иначе е колкото него висока…
— Да, да.
Докато я слушах, оглеждах какво ново има. Тате беше измазал и лятната кухня и беше допокрил с керемиди плевника. И трите крави бяха стелни, чакахме ги всеки момент да се отелят. Кучето подскачаше и джафкаше от радост, че ме вижда отново… Само че Христина все не идваше. Накрая ми омръзна да чакам и надникнах през вратата на гостната.
— И този път не е добре — търпеливо обясняваше мама. — Сега виси наляво, като по-предишния път, и е още по-къс и от предишния! Пробвай пак! То става с навик.
— Не може ли да пробвам утре, мамо? Днес май не ми е ден за шиене! — опита да се откачи Христина.
Мама въздъхна дълбоко.
— Всеки ден е ден като всички, не се опитвай да се измъкнеш. Ако искаш, разходете се малко с Петърчо да видиш селото, и после пак ще опитаме.
След първите двайсет крачки по улицата Христина вече беше окаляна до коленете.
— Вие това улица ли го наричате? Поне да го бяхте павирали…
— Това какво ще рече?
— Да го настелете с камъни.
— И като вашите пътища да го направим, както ходиш без да гледаш, пак ще си същата. Тази локва например е добре да я заобиколиш, че е дълбока. И онази тор там гледай да я прескочиш, иначе освен че си кална, и ще миришеш.
Известно време след това Христина описваше какво точно е мнението й за улиците ни, без да спира и без да се повтаря.
— И това ли ви е селото? — попита тя, като се поуспокои. — Две улици накръст и стотина къщи?
— Не са две улици, а шест! А къщите са близо двеста и петдесет. Над хиляда души сме. От селата наоколо само Богданово е по-голямо от нашето.
— Олеле, колко много сте! — изкиска се Христина подигравателно. — Столицата ни е над един милион души. За останалите разлики не ми се говори.
— И какво като са толкова? — Вече знаех от ученето с Христина, че един милион е страшно много, но не се предавах.
— И освен това са по-образовани! — Тя застана срещу мен с ръце на хълбоците.
— Нашите пък са по-набожни!
— Ами, набожни! — заяде се тя. — Ама ползвате генноинженерни растения, нали? Гледах в описанието на света ви и за фруктозното грозде, и за свръхлютите чушки, и за високобелтъчната царевица…
— Щом ги ползваме, значи Господ е разрешил. И точно на нас се полагат, именно защото сме набожни!
— Да, бе. Такива неща от дълбока вяра се получават, нали? Бая набожни ще да сте!
— Набожни сме, спор няма — обади се внезапно познат глас зад гърба ми. Увлечени в спора, не бяхме забелязали как се е приближил по улицата отец Самуил.
— Ти си новата сестричка на Петърчо, нали? И той сигурно ти показва селото. Харесва ли ти?
— А, да, да! Страхотно е! — ентусиазирано възкликна Христина, усетила промяната в ситуацията. И лекичко се изчерви.
Отец Самуил се усмихна:
— Не е хубаво да се лъже, момиченце. Няма нищо лошо в това да си кажеш, че не ти харесва, и си свикнала повече на както си живяла преди. Човешко е, никой няма да ти се разсърди.
— Аз… ъъъ…
— Смяташ, че преди си била по-добре — усмихна се благо отец Самуил и я погали по косата. — Личи ти, няма как да го скриеш. Човек винаги харесва повече мястото, където е свикнал, без значение по-добро ли е всъщност, или е по-лошо. После свиква, и обиква това, където живее. Ще видиш.
— Не ми се вярва — заяде се Христина, въпреки знаците, които й давах зад гърба на отеца.
— Познавам добре един от монасите в манастира, в който си била, учил ме е — продължи да се усмихва той. — Казва се отец Евлоги. Сигурно сте го видели, може и да сте говорили с него. Той също е родом откъдето си и ти. Беше му трудно да свикне с живота тук, трябваше да положи усилия. Но знаеше, че е нужен на хората тук, и това го правеше щастлив. Повярвай ми, и на теб ще ти хареса, дори ако не останеш за дълго.
Двамата с Христина изстинахме. Трескаво се мъчех да си събера мислите.
— Какво се умъдрихте? — погледна ни шеговито отецът. — Сигурно се връщате към вас? И аз съм натам. Хайде да тръгваме заедно.
Тръгнахме след него. Едва беше обърнал гръб, Христина ме сръга и ми прошушна:
— Знае, че и двамата с отец Евлоги сме от Академия! Намерихме кой е Отговорникът!
— Или мисли, че и двамата произхождате от анатемосани.
— И е познавал отец Евлоги добре! И е свещеник на селото, където си роден! Всичко се връзва!
— Ама се сетихме, че е той. Значи не е той.
— Добре тогава, как да разберем кой е, след като сетим ли се за някой, значи не е той? Да чакаме да ни каже: „Здрасти, аз съм Отговорникът“?
— Дай да изчакаме малко, и да видим какво още ще стане! Нали не бързаш? — Не че си вярвах, просто не ми се искаше да се предам в спора.
— Уф, да! Дадено, ще видим няма ли да се изпусне още някой път.
Когато мама видя как Христина е изкаляла новата рокля на Божка, щеше да й стане лошо. Добре че
