— Христино, идвай бързо вътре! — стресна ни гласът на мама. — Как можа да се окаляш така? Сваляй тази рокля, ще я оперем после. А подгъвът ще е след като изсъхне… Хайде да ми помогнеш да сготвя боба. Ела насам, в кухнята. Искаш ли да пробваш да нарежеш зеленчуците?
Взех ръчната количка и една лопата от бараката и тръгнах към краварника. Още преди да стигна до него, откъм кухнята се чу кратко изпискване. Притичах бързо обратно до входа на къщата и чух гласа на мама:
— Не се бой, не е дълбоко. В тази кратунка имам отвара от смрадлика, съвсем прясна… Нищо че щипе, така трябва. За да внимаваш друг път да не се порежеш… Дай сега и този пръст, ще превържа и него… Остави, аз ще ги донарежа. Искаш ли да вместо това да разбъркваш боба, да не загори? Вземи онази лъжица с дългата дръжка…
Последва ново изпискване. Слава Богу, този път Христина само се беше парнала леко на пиростията.
— Остави го тогава, той вече няма нужда от много разбъркване. Искаш ли да сложиш подправките? Тъкмо ще сляза до зимника за малко лук… Как колко се слага? На вкус. Пробвай ги и преценявай.
След мъничко чух вой, и Христина изхвръкна от къщи като подгонена от всички караконджоли на света. Обиколи двора тичешком, като постоянно се спъваше в роклята, намери кладенеца и изпи поне половин ведро вода. Като тръгнах да изхвърлям количката с тора, я засякох на пътеката към къщи:
— Какво стана този път?
Не знам откъде Христина беше научила такива думи — аз съм ги чувал само като някой от най- пропадналите хора се напие. Иначе се възгордях, че ме мисли за потомък чак на Йосиф Водителя. Само дето не щя да каже какво е станало.
Като се връщах от торището обаче, чух отдалече гласа на мама:
— Петре! Петре, къде си? Ела тук.
И двата прозореца на кухнята бяха отворени, вратата й и входната врата на къщата — също. Когато влязох, мама и Христина бяха седнали на миндерчето в коридора. Мама пуфтеше и си търкаше очите с две ръце. Хвърлих поглед през отворената врата на кухнята — вътре цареше пълен безпорядък. Гърнето с боба беше свалено от огъня, а до него се търкаляше обърната и празна кратуната от най-лютия пипер. По пода имаше само няколко трошици от него, и в първия момент не можах да се сетя къде е отишъл.
Мама ми посочи гърнето:
— Изхвърли го.
— На прасето ли да го дам?
— Не, ще го отровиш! Изхвърли го на торището… не, недей, като почнем после да торим, сигурно ще изсъхне всичко. В реката… също не бива, по-надолу има вирове с риба… Не знам. Нямам представа какво да го правим. — Тя престана да си търка очите и запремигва.
— Просто ми трепна ръката — заоправдава се Христина. — Надигнах кратуната да го пробвам, и…
— Лют пипер не се пробва направо от кратуната, а пък за най-лютия да не говорим. Как докопа точно него?… — въздъхна мама. На входната врата обаче се почука тихичко, и тя мигновено се обърна нататък:
— Влизай, Радо. Христо сигурно те чака с нетърпение. — След това се мушна бързо в кухнята и притвори вратата след себе си. Чух отвътре как бързо подрежда, мести и събира разни неща.
Входната врата скръцна. Христина извъртя очи натам и зяпна. Когато Рада я поздрави, тя едва се сети да отговори. Когато вратата на стаята на Христо хлопна, Христина ме зяпна опулено:
— Това ли ви е първата красавица на селото?
— Защо?
— Защото каквато е кривогледа, гърбава и куца, ще изкара акъла и на караконджол.
— Не й личи, ако питаш мен. Даже е симпатична.
— Тя ако е симпатична, аз съм… Горкият Христо!
— Ти пък откога почна да го съжаляваш?
— Нали ми е батко? — изкиска се Христина. — Откъде е намерил такова грозилище?
— Грозна или не, той си я харесва — обади се внезапно зад нас мама. — За него е красива.
— Ама за мен не е! — не се предаваше Христина.
— Ами тогава няма да те караме да се жениш за нея — усмихна се мама.
Обърнах се. Кухнята беше подредена както винаги, по нищо не личеше как е изглеждала преди малко. Единствено гърнето на пода напомняше за случката. Отидох да го взема, но като се наведох да го вдигна, очите ми се насълзиха и усетих как, без да искам, отстъпвам три-четири крачки назад. Не знам какво още имаше вътре освен пипера, но беше ужас. Докато се чудех как да се справя, чух как Рада излиза от стаята на Христо.
— Донесла съм още мазило за рани. Това е новото ви момиченце, нали? Видях, че се е порязало. Ето и за него. Как се казваш?
— Христина.
— Не гледай така уплашено, не щипе като отварата от смрадлика.
Обърнах се. Христина беше забравила да се цупи, и си беше подала ръката. Рада се усмихваше лъчезарно, докато размотаваше парчето плат.
— Ето. Сега дай да превържем пак… Довечера пак го развържи и намажи, утре сутринта също, а после пак ще мина и ще донеса още.
— Я, ама то спря и да ме боли! Аналгетик ли има вътре?
— Не, наоколо не расте аналгетик, или пък го знам с някое друго име. Малко сок от мак. На различните места растат различни неща, и всяко си има своите ползи. Порязала си се при готвенето ли?
Христина се изчерви, а мама се усмихна. Рада хвърли поглед към кухнята и забеляза гърнето пред огнището.
— А това е гозбата? Сигурно е много вкусна. — Тя погледна засмяно Христина, която се изчерви още повече.
— Абе… не съвсем точно — измънка мама. — Нали знаеш, първия път не винаги става добре.
— Ами! Щом малката ни стопанка се е старала, сигурно ще е вкусно. Може ли да пробвам?
— Внимавай! — предупреди я мама.
Рада се наведе над гърнето. В първия миг се олюля назад и на лицето й се изписа изумление. Много внимателно докосна съдържанието на гърнето с крайчеца на малкия си пръст, след това го близна. От очите й бликнаха сълзи, но се направи, че нищо не е станало:
— Нищо. Другия път ще е много по-добре, сигурна съм! — Тя внимателно заразтрива пръста си зад гърба.
— И аз — съгласи се мама и я изгледа с възхищение. — Ум ми не побира как може да не е. А хрумва ли ти какво да правим с това? Не смея да го изхвърля никъде, да не отровим всичко наоколо. Такова нещо сигурно не е било сътворявано отпреди Преселението.
Сетих се, че в старите жития пишеше какви ужасяващи неща правели хората преди Преселението, дето изтравяли хиляди хора и оставяли огромни места безжизнени завинаги. Като ги четях, не им вярвах много — твърде страшно ми се виждаше, за да има как да го бъде. Ама сега…
Рада помисли мъничко и кимна:
— Май ми хрумва. Може ли да го взема?
Мама кимна. Рада внимателно захлупи гърнето, плисна канче вода отгоре, за да отмие лютящата смрад, и с усилие го вдигна:
— Ще върна гърнето утре. До скоро виждане!
— До скоро! Петре, стига си се помайвал, ами доизрини тора! Аз ще направя набързо нещо за обяд. Стягайте се, че днес следобяд ще сте на занимания в черквата.
— Какви са тия занимания? — попита ме Христина, докато нагъвахме хляба и сиренето. — Училище? Ще ни учат на азбуката и колко е две плюс две? — Тя се напъна да ме изгледа изотгоре така, че си изкриви врата.
— Не. Училище като вашето има в градовете и в манастирите. Това са занятия за Бог и живота. Отец Самуил ги води всеки следобед на по десетина деца, така че всички в селото минават по два пъти месечно.
