беше отецът, та не вървеше да ни се скара пред него.
— Заповядай, отче Самуиле, бъди добре дошъл! Благодаря ти за добротата…
— Не ме хвали напразно, дъще, нали затова съм свещеник. Как е Христо?
— А, доста по-добре е. Бързо се оправя.
— И сигурно е почнал вече да става, въпреки съветите ми? А, Христо? — Отец Самуил последва мама в стаичката при бате. Христо наведе глава, а мама го изгледа победоносно.
— Добре де, не му се карай. — обърна се отец Самуил към мама. — Остави ни сега сами, че ще го карам да се съблече, да го прегледам.
Дръпнах светкавично Христина, преди мама да се обърне и да ни види. Изтичахме бързо около къщата и се промъкнахме тихо под прозореца на Христовата стаичка.
— Мдаа, много добре се оправя — мърмореше отец Самуил. — А това по превръзката някакво мазило ли е? Усещам да мирише на живовлек, кора от върба, жълт кантарион, има и други работи май… Рада Панчина ти го е донесла, нали?
— Аз… такова… — започна да заеква Христо.
— Освен баба Спасуна само тя в селото разбира толкова от билки и болки. Едва почва третият ден, а като с ръка е обрало синината… Ако не ме лъже паметта, след две седмици Рада навършва осемнайсет, а няколко дни след нея — и ти, нали?
— Амии…
— И ще трябва много скоро да ви венчавам сигурно? Не се срамувай, синко, ако обичта беше лоша или срамна, Господ нямаше да ни я дари… Гледам, че кратунката с мазилото е празна вече, нали е мъничка. И Рада сигурно днес ще мине да ти донесе пак.
— Отче, ние такова… Преди венчилото нищо такова…
— Вярвам ти, моето момче. И се радвам, че ще сте заедно. А сега трябва да тръгвам. И все пак не ставай много, че да ти мине бързо и добре. Младоженецът трябва да е здрав като камък. Нали?
— Разбира се, отче Самуиле! Пред теб като на изповед…
— Не сега, синко, не е време и място за изповед.
— Ама аз, отче, от тебе нямам какво да крия…
— Надали сме сами, синко. Ако Петърчо не е клекнал да подслушва под прозореца, да не ме викат отец Самуил. Че сигурно и новата си сестричка е довел, да я учи на пакости. Не знаят още що е достойнство и чест.
— Те такова, още са малки, отче…
— Знам, момчето ми. Има време за тях… Ти си моята гордост. Баба Кина ви е видяла с баща ти, ама докато докрета до съседите да ги викне, всичко е било свършило. Каза жената, че си можел като на шега да удариш баща ти, и да го свалиш в несвяст, докато изтрезнее.
— Баща ми е, отче. Не мога да му вдигна ръка.
— Каза също и че си можел лесно да му вземеш копралята, да не те пребие. Защо поне това не стори? Някои хора биха го направили, и никой няма да ги погледне накриво. А?
Последва кратка тишина.
— Не исках, отче. Ръка няма да му вдигна никога. Трезвен или пиян, баща ми е. Той ме е създал, каквото реши за мен, длъжен съм да го приема.
— Прав си, синко. Постъпил си както трябва. А сега ми е време да тръгвам, да чета обедната молитва.
Бързо дръпнах Христина за ръката и претичахме приведени около къщата. Пред изхода обаче попаднахме право на отец Самуил. Стоеше и ни гледаше кротко. Христина беше станала като домат, усетих, че и аз се изчервявам.
— Имате ли нещо да кажете? — попита отецът.
Чудех се с кое да започна.
— Отче, ние… не биваше да подслушваме.
— Срам ви е? — Едната вежда на отец Самуил се повдигна. — От това, че подслушвахте, или от това, че ви хванах?
Искаше ми се да потъна в земята.
— И чухте ли нещо, дето да си е струвало слухтенето?
— Че Христо ще се венчава с тая… Рада Панчина — изтърси Христина.
— И какво? Допреди да е сигурно няма значение, а стане ли сигурно, всички ще го узнаят.
Христина мълчеше.
— Отче, може ли да попитам нещо? — престраших се аз. — Защо наистина Христо не е взел копралята от тате? Сега нямаше да е на легло, и нямаше да е направил на тате нищо лошо.
Отец Самуил въздъхна.
— Христо сигурно сам не разбира защо го е направил. Как тогава ще го разберете вие, дето сте още деца?
— Не сме! — засегнах се аз.
— Порасналите хора подслушват ли под прозорците? — смръщи чело отец Самуил.
Нямах какво да кажа. Обади се обаче Христина:
— Отче, не зная дали ще разберем докрай защо Христо не е взел копралята. Но ако ни обясниш, сигурно ще разберем поне малко. И колкото и малко да е, то ще ни помогне да пораснем по-бързо.
За момент в погледа на отец Самуил проблясна изненада, и той изгледа Христина с уважение. След това приседна на прага:
— Ако беше взел копралята от баща ви, Христо щеше да се опази. Но щеше да му покаже, че не е страшно да пиеш и беснееш — другите внимават за теб. И по този начин щеше да го тласне към безотговорност към себе си и околните. Към това да се смята за слаб човек, който живее от милостта на другите, на гърба на тяхното внимание. А безотговорността и слабостта са извор на всички грехове, които може да стори човек.
Христо е избрал друго. Разрешил е на баща ви да прави с него каквото иска, и така му е показал последствията от пиянството, чрез собственото си страдание. Ако му беше взел копралята, баща ви нямаше да разбере нищо, така че нямаше да се поправи. Пак щеше да се напива. Ако Христо го беше пребил с нея, баща ти можеше да започне да се бои от него, но пак нямаше да се поправи истински, по своя воля. А така Христо му е показал, че е станал чудовище, и че не е достоен да е баща на децата си… По-страшен урок за човек като татко ви няма. Затова той може да продължи да си пийва, но вече никога няма да се напие така. Ще престане по своя воля, като достоен човек.
Мълчахме и обмисляхме разказа на отец Самуил.
— Не зная дали сте разбрали всичко — продължи той. — Христо сигурно не е, и още по-сигурно не би го премислил и планирал така. Просто е обичал баща си, и обичта му е дала вярното решение. Дала му е силата да посрещне надигналото се у баща ви зло, и да го удави в своята болка и страдание. С ясното разбиране, че лесно може да се спаси от страданието — и с готовността да го изтърпи докрай, за да помогне. И така е унищожил злото по единствения истински начин — единственият, който го унищожава докрай и завинаги, и вместо ново зло в отговор ражда добро.
Когато отново вдигнахме глави, отец Самуил си беше отишъл.
— Попски лакардии! — тръсна Христина ядосано. — Дървени философии. Да бях на мястото на Христо, да видиш.
Опитвах се да разиграя наум разказаното от отец Самуил като партия на шах. И правилата, и фигурите излизаха доста повече, отколкото при шаха, и страшно много неща ми бяха мътни.
— И каква е тая Рада Панчина? — продължаваше Христина. — Щом батко ти…
— Батко ни.
— Добре де, щом е най-личният момък на селото, трябва и тя да е най-голямата красавица. Нали по приказките е така?
Премислих за момент. Не разбирах много от красавици, но май Рада не я брояха сред най-хубавите моми в селото.
— Нищо чудно тя наистина да дойде скоро, и да я видиш.
