и най-много да не ги изместят. Били са страшни лъвове пред другите, но изплашени зайци вътре в себе си, зад маската. Затова и такива хора се боят най-много да не загубят властта си — нещо в тях знае, че без властта, сами по себе си, те са нищо. Да я загубят значи за тях да загубят съдържанието си, същността си, точно както е за достоен човек да загуби добротата, искреността и човечността си. По-страшно е от смъртта.
Беше ми доста трудно да си представя как може нещо да е по-страшно от смъртта. Огледах се — всички наоколо също се чудеха, включително Ангел.
— Затова и такива хора са постигали могъщество, богатства, какво ли не — но никога истинско щастие. Него може да изпитва само достойният човек — продължи отец Самуил.
— Откъде човек може да реши така, ако не е недостоен и не знае какво изпитват те? — заяде се пак Ангел.
Лицето на отец Самуил помръкна, и той се замисли за миг.
— Човек вижда това, което знае, нали? Помниш ли какво говорихме по-предишня път?
— Разбира се, отче — ухили се пак Ангел. — Как ако покажеш една сбруя на кожар, той ще види ремъците, а ковачът — катарамите. И как всеки от тях ще види и другото, но почти няма да го забележи — умът му ще бъде зает с това, което той познава. Нали беше така?
— Точно така, Ангеле. Имаш не само пъргав ум, но и отлична памет… Така става и когато съдим хората. Добрият човек вижда у тях най-вече доброто, лошият — лошото. Знаят, че има и друго, но то заема малка част от света, какъвто е за тях. Нали?
Ангел кимна след кратко колебание. Не ми беше трудно обаче да се сетя какво се опитва да измисли в момента.
— Затова и добрият човек живее в свят от добри хора, достойният — в свят от достойни, а ненаситният — в свят от ненаситни. — продължи отец Самуил. — Добрият непрекъснато среща добро, достойният — достойни постъпки, а ненаситния непрекъснато го крадат и мамят. А на този, що пилее чуждия труд и живот, непрекъснато му пилеят неговите, и лишават съществуването му от смисъл… И да, всеки от тях знае, че в света има и друго — но в техния свят то е съвсем мъничко, а почти всичко е каквито са те самите.
— А лошите хора щом виждат само лошото, а не виждат доброто, откъде да знаят, че доброто е по- добро? Защо да ги обвиняваме тогава? — пак се ухили Ангел.
— Никой не е лош по начало, момчето ми — поклати тъжно глава отец Самуил. — Лош се става, защото е по-изкусително от това да си добър — но хората се раждат добри, защото са изначално сътворени такива. Всеки лош човек е бил някога добър, и оттам знае вътре в себе си, че доброто е по-силно от лошото. Иначе лошите хора нямаше да се правят на добри. Щяха да се гордеят, че са лоши, както добрите се гордеят, че са добри. Тази преструвка е признанието на злото, че е по-слабо от доброто.
— Отче, а как човек може да стане истински добър, и честен, достоен и… абе, всякакъв? — обади се внезапно Божка иззад гърбовете ни.
— Честен — като говори истината — усмихна се отец Самуил. — Достоен — като върши достойни постъпки. Добър — като върши добрини. И така нататък. Не е сложно, нали?
— А всякакъв всякак ли може да стане? — заяде се Ангел. Отецът обаче не му обърна внимание:
— Ние сме създадени от постъпките си. Тялото на човек е съградено от това, което той яде, но духът му е съграден от това, което той върши. Върши ли човек лоши неща, започва да вижда добротата и честността като глупост. На мястото на любовта идва използвачеството. Вместо радостта от чуждото щастие, и топлината от нея — завистта за него, и болката от нея. Мечтите започват да гният и почерняват, и се превръщат постепенно в кроежи — а кроежите го въвличат в правене на още лоши неща, водят го до още повече от същото. До още повече безсмислие, неудовлетворение и болка. И така го настига наказанието за вършеното зло — още тук, на земята. То е неделимо от злодеянието. Двете са две лица на една същност.
Всички мълчаха.
— Ти, Ангеле, ако например искаш да се научиш да не се подиграваш на другите, какво ще направиш?
— Ами няма да им се подигравам — ухили се иронично Ангел.
— Това е каквото няма да правиш — отговори кротко отецът. — А какво ще направиш? Например би ли се извинил на Христина за това, че се опита да я злепоставиш?
Ангел млъкна и бързо се огледа. Всички бяха вперили поглед право в него.
— И да ми се смеят после — измърмори той.
— Ще се смееш ти, ако друг се извини — обади се пак Божка изотзад. — Точно както каза отец Самуил — съдиш за другите по себе си.
— Остави го да си живее в свят на подигравчии и лъжци — заяви Христина. — Щом така му харесва повече, негова си работа.
Ангел вдигна поглед към отец Самуил, поколеба се малко, след това отиде до Христина и й подаде ръка:
— Извинявай… — Беше забил поглед в земята.
Тя премига на парцали, след това стисна ръката му:
— Извинявай и ти.
В първия момент Ангел като че ли не повярва на ушите си, след това също й стисна ръката. Усетих, че май ревнувам.
— Очакваше другите да започнат да ти се подиграват ли? — намеси се меко отец Самуил.
— Да — призна неочаквано Ангел. Имаше вид, като че ли иска да потъне в земята. — Ако не сега, после.
— Затова, че си се извинил ли? — усмихна се отецът. — Би било самопризнание, че са глупаци и диваци. Направят ли го, гордей се, че си по-добър от тях… Деца, това беше заниманието за днес.
Хванах Христина за ръката и тръгнахме към изхода, но усетихме дланите на отец Самуил на раменете си.
— Христинче, недей друг път да казваш неща, в които не си уверена — топло рече свещеникът.
— Ама и Ангел не беше — заяде се Христина. Настъпих я, но твърде късно.
— Не е хубава постъпка — все така меко продължи отец Самуил. — Така пускаш на свобода неща, които не бива да се носят между хората. Които трябва да са забранени, ако питаш мен. За доброто на всички.
И двамата замръзнахме.
— Вървете. Време е за вечеря.
Тате и Данчо току-що се бяха върнали от Сухото дере. И двамата бяха капнали от умора, но доволни. Измиха се на кладенеца, и Данчо веднага изскочи навън — имал да се види с приятели. Тате също смяташе да поизлезе, но след един поглед към навеса при свинарника внезапно се отказа и се хвана да окопае овошките. Мама отначало не повярва на очите си, но след това беше много доволна. Само дето непрекъснато поглеждаше под око към навеса, и следеше дали тате няма да тръгне натам. Тате също я забеляза, и усилено се правеше на разсеян. Не знам колко успя да я убеди, де.
Ние с Христина обаче се свряхме зад плевнята, за да решим какво да правим.
— Сто на сто той е Отговорникът! — заяви Христина. — Каза ми направо, че говоря забранени неща! По-ясно от това — здраве!
— Той и преди е казвал на занимания, че забранени неща не бива да се вършат — усъмних се пак аз. — Точно преди тате да ме прати в манастира, имаше цял следобед занимание за забраните. Какво били и защо били…
— И се оправи с оня побойник, Ангел, както даже моите учители няма да могат. А тях ги бива, за това са учили!
— Нали е свещеник? Всички в селото го слушат. Че иначе може да нареди бой с пръчка, най-малкото. Не помня да го е правил някога, ама…
— Не е само това! Имам пуяк като Ангел в класа, пет-шест пъти сме се били с него, не помага!
Помислих си, че това Христина да бие някого сигурно значи да изпотроши всичко наоколо, без да го уцели нито веднъж. И че ако онзи не е също толкова несръчен, чудното е как боят не е помогнал на нея…
