Тате само кимна усмихнато. Малко време всички мълчаха, след това се обади Рада:

— Зная, че не ме харесвате съвсем. Че бихте искали за Христо по-красиво и по-здраво момиче, с живи родители. И съм ви благодарна за съгласието. Каквото и да стане, ще сте ми баща и майка до гроб. — Колкото и да беше дребничка, изглеждаше някак си пораснала и лъчезарна. — Но мисля, че трябва да ви върна нещо.

И двамата я изгледаха в пълно недоумение.

— Уважаеми татко, предполагам, че това е било на вашата майка. И че вие сте се погрижили да го намеря пред къщи завчера.

Тя измъкна от престилката си наниз едри златици и го остави на масата пред тате. Той я изгледа смаян, след това погледна към мама предпазливо. Тя обаче само се усмихна.

— Ще си имам съпруг, какъвто втори няма. Той ми е дар от вас, по-скъп от всичко друго на света, и ще може да ми даде всичко, което ми е нужно. Нека златиците бъдат при вас, няма да се изгубят. А топлината от дара ще запазя. — Тя се усмихна на тате, и той се изчерви като Данчо, когато го похвалят за нещо.

— И на вас съм благодарна, майко — продължи тя към мама. — Видях преди седмица как Гергя шивачката ме оглежда така, както гледа някого, кога го мери с поглед за нови дрехи. А вчера я видях да шие булчинска премяна, и като ме видя, че влизам, понечи да я скрие — защо ли? Друг път не крие от мен каквото шие. Та се чудя, не сте ли я вие поръчали? И за кого ли?

Очите на мама се разшириха, и тя погледна към тате предпазливо. Сега пък обаче той се усмихваше.

Христо ги огледа и двамата, след това изведнъж се разсмя.

— И както виждам, сигурно вътре в себе си сте ме одобрявали повече, отколкото открито един пред друг. Благодаря ви! — завърши Рада.

— Като се ожените, елате да живеете при нас, в стаята на Христо — надигна се от масата тате. — Пък до година-две ще вдигнем нова къща.

— Няма нужда. Вашите деца също растат, и имат нужда от място, а сега са и повече — отговори спокойно Рада. — Оженим ли се, моята къща вече ще е къщата на Христо, и той ще е господар там.

— Не искам да те обидя, Радо, но тя вече е попорутена… — обади се мама.

— Христо умее всичко, и е силен за десет мъже, а и аз ще му помагам. Вдигнем ли си сами къща, ще ни е по-мила — усмихна се Рада. — Пък и деца ще имаме, и за тях ще е нужно място.

Мама я погледна обезпокоено:

— Дали не ви е рано за деца?

— Не. Христо където стъпи, земята се огъва. А и аз няма да стана по-здрава и силна вече, пораснала съм.

Мама се поколеба малко, след това я погледна право в очите:

— За теб ми е страхът. Баба Спасуна казва, че решиш ли да родиш, наполовина е шансът да умреш.

— А не реша ли, нацяло все едно не съм се раждала — отговори спокойно Рада.

Мама си глътна езика. Мина още доста време, преди да пророни тихичко:

— Ама… На осемнайсет си… Деца можеш да имаш и след трийсет, поне му се порадвай първо… Поне малко поживей, пък после каквото господ рекъл…

Рада усмихнато поклати глава. Стана и прошепна нещо на ухото на мама, която я изгледа с очи като гъши яйца:

— За да може той да… Господи!

Христина до мен внезапно хлъцна и едва не падна. Рада се поклони кротко и излезе.

Няколко мига никой не помръдна. След това Христина излетя навън като камък от прашка. Излязох подир нея — беше настигнала Рада, и двете разговаряха, докато се отдалечаваха. След кратко колебание се опитах да тръгна подир тях, но усетих ръката на тате на рамото си:

— Остави я, Петърчо, Рада няма да й стори нищо лошо. По-добре полей зеленчуците.

И след зеленчуците тате и мама ми намериха още работа, и нямах време да ида да търся Христина. Тя се върна чак привечер, тъкмо бях почнал да подреждам нацепените дърва под стряхата на сайванта. Предложи да ми помага, но не посмях да й дам да ги реди. Помолих я да ми ги подхвърля, но още след първите две цепеници се отказах. Дъха не ми го изкара за дълго, но цицината болеше доста.

— За какво си говорихте толкова с Рада? Ако не е тайна, де?

— Тая Рада наистина е абсолютно чудо! През толкова нещо е минала! Страхотна е!

— Нали беше грозна, кривогледа, куца, гърбава…

— Пън селски! Я да млъкваш! — Тя запрати една цепеница, сигурно трябваше да е по мен, но цепеницата отхвръкна зад ъгъла на сайванта. Оттам се чу бясно кудкудякане, и полъхът на вятъра донесе няколко перушинки. — Знаеш ли какъв невероятен човек е? Целият ми клас сме като мокри мишки пред нея, и аз също!

— Рисува чудесно, ама какво друго й е невероятното?

— Всичкото! Знаеш ли колко билки и мазила е пробвала, за да престане да й е пъпчива кожата? И как си е миела косата зиме с ледена вода, за да е гъста и здрава? Знаеш ли как три години всяка нощ е тренирала със свещ над легена с вода как да се усмихва, за да не изглежда грозна? Знаеш ли как се е учила винаги да сяда настрани от с който говори, да не личи, че е кривогледа? Как си е направила сама корсет от ремъци и летвички, за да си изправи колкото може гърбицата? Знаеш ли, че кривият крак я боли страшно, като стъпва на него, и се е научила никога с нищо да не го издава?

— Така ли?…

— Знаеш ли колко хилава е по рождение? И как е носила кемер на кръста си, и всеки ден е добавяла по още един клинец вътре, за да свикне да носи тежести и да е жилава? Как сама се е учила да забелязва всичко, как се е напъвала да се научи да преценява хората, да се досеща какво им е? И как се е борила да не намрази света заради своите недостатъци, а да обича хората и да им помага?…

— Чудя се, защо ли не е отишла при чудотворната икона, да я излекува — замислих се аз.

— Защото иконата лекува разболели се, а тя е родена такава! Пробвала е — нищо не е станало. И тогава даже не е намразила света и хората!… Не разбра ли защо бърза да имат деца с Христо?

— Не…

— Ако тя умре при раждане, той да е още млад, и да може да я прежали и да си намери друга! Такъв човек е Рада!

Това последното не го разбрах, но ми направи впечатление друго:

— Значи все пак тя не е Отговорникът? Иначе нямаше да трябва да се учи на всичко това…

— Сто Отговорници не струват колкото нея! А ние с теб пък съвсем. Ако можех и аз да съм като нея…

— Че кой ти пречи? От теб си зависи да се учиш сама на всичко.

Христина помръкна.

— Мислиш ли, че е толкова лесно?

Замислих се. Май наистина нещо се губеше.

— Добре, ами ако си изкълчиш крака и да си изкривиш гърба? Сигурно не е достатъчно, де, ама все е някакво начало…

Следващата цепеница сигурно и досега стои на стряхата на сайванта, ако тате не я е свалил с някой прът. По-следващата тупна върху наредените дърва по-точно и равно, отколкото ако аз я бях оставил. Тази след нея пък се изплъзна от ръцете на Христина и й падна на пръстите на крака. Христина подскача известно време на един крак, след това ядосано ритна цепеницата със здравия, удари си и него, и забрави за замерянето.

След вечерята тате пак реши да излезе навън. Мама се намуси като буреносен облак:

— Пак ли отиваш да се натряскаш?

— Спокойно бе, жена! Първородният ми син ще се жени, не може ли да пийна една чашка?

— Колкото кладенчово ведро ли?

— А, не! Вече не прекалявам. Предишния път не видя ли, че само бях пийнал чашка-две!

— Ако пак ти се видим на караконджоли, Христо още е болен, няма да има сила да те спре!

Вы читаете Ортодокс
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату