— Предишния път да са ми се видяли караконджоли? Ааа!
Мама сви рамене, и го изпроводи с поглед. След това видя Христина, която се мъчеше да си закърпи подгъва на роклята, и лицето й просветна:
— Браво, Христинче! Не предполагаш, че ще се сетиш сама. Как върви?
— Ако не се получи, ще го разшия и ще пробвам пак. Докато стане както трябва.
Мама вдигна вежди и цъкна с език:
— Я виж ти! Браво.
Така щастливо ухилена бях виждал Христина само веднъж — след като изплаши в манастира отец Андроник.
— Петре, взимай пример от нея! И не се помайвай. Дървата подреди ли ги?
— Да.
— Събери тогава съдовете, идете да ги измиете с Божка на кладенеца, оправи тук масата. Аз сега идвам.
Тя измъкна отнякъде малка кратунка, съвсем като тази с мазилото на Рада, и излезе навън. Оправихме с Божка, след това седнахме да гледаме Христина. Тъкмо беше разпрала подгъва за пореден път, и почваше пак.
— Дръж иглата само с два пръста — посъветва я Божка. — И ако обърнеш роклята наопаки и бодеш отгоре, е по-удобно. Нали е подгъв, и да боднеш малко накриво, няма да му личи много.
Този опит излезе горе-долу добре, но Христина разпра и него и почна пак отначало. Следващият, за най-голямо учудване на всички, стана доста прав и равен. Като го завърши, Христина изтанцува някакъв дивашки танц насред стаята от радост.
— Какво става, Христинче? Показваш как умееш да танцуваш ли? — показа се на вратата мама. Беше ухилена до уши.
— А, не, просто се радвах на подгъва…
— А не искаш ли да се научиш да танцуваш хоро? То такова де, този танц сигурно е най-хубавият от всичките откъдето идваш, ама различните места си имат различни танци… Я виж ти! Много добре е станал подгъвът!
— Божка ми помогна.
— Сигурно. А и упорството. От мен да знаеш — събереш ли на едно място постоянство и ум, получаваш хубав живот! Погледни нас!
Христина огледа иронично стаята:
— Виждам, виждам. А… как се получава постоянство?
— Чрез възпитание и набожност, разбира се… Защо гледаш така отчаяно? Не ти ли върви ученето?
— Върви ми, и още как! — кипна Христина. Опита се да каже още нещо, но успях навреме да я ритна под масата.
— Тя, ъъъ, свикнала е да учи по друг начин. Така като й се обяснява, надали ще го разбере.
— Ами обясни й го тогава както ще го разбере, де.
Напънах се да се сетя как бяха обясненията в ученето на Христина.
— Ами постоянство… постоянство… Хубав живот се получава, като се прибави към постоянство ум. Значи постоянство се получава, като от хубав живот се махне ум.
Мама издаде някакъв странен звук, но не му обърнах внимание.
— А пък ум, съответно, трябва да се получава, като от хубав живот се махне постоянството — добавих гордо аз. След това обаче забелязах как ме гледа мама, и почнах да преценявам ще успея ли да изскоча навън, преди тя да докопа точилката от кухнята.
Тя погледна към кухнята, след това обаче прехвърли поглед към Христина и се разколеба:
— Петре, я иди да видиш татко ти няма ли да си идва вече! Веднага!… И такова… дали такова…
— Дали не пие с кладенчово ведро вместо чаша ли? Не вярвам. В кръчмата кладенчовите работи май не ги уважават много.
Успях да изскоча, преди мама да докопа точилката. Когато стигнах обаче до ъгъла на къщата, внезапно нечия ръка ме дръпна зад него, под навесчето за инструменти.
Погледнах кой е и в първия момент едва не изкрещях. След това обаче се сетих:
— Минчо, пак ли си ти? Ако знаеш какъв страшен караконджол си!
— Аз съм. — Караконджолът се ухили доволно, и на луната блеснаха два реда жълти зъбища, по-големи от тези на овчарски вълкодав.
— Я, защо са ти жълти зъбите?
— Ти още малко и защо са ми големи очите ли ще ме попиташ? Давай да…
— А, и очите ти защо са червени? За пръв път виждам на лунна светлина нещо да не е бяло или черно.
— Холоефект. Ще ти обяснявам друг път. Бързо виквай Христина и да изчезваме!
— Ама ако изчезнем, нашите ще се чудят къде сме! Няма ли да стане беля?
— Не е наша работа. Тичай бързо, че от Центъра нещо нямат видимост, и съм се промъквал чак от гората като десантчик.
— Какво е десантчик? Някакъв друг вид караконджол ли?
— Като се приберем, ще ти обяснявам. Бързо!
— Не може ли да останем още няколко дни? Ако знаеш само колко възпитана е почнала да става Христина! Още малко…
— Абе, човек, от дума не разбираш ли? Бързо я взимай, знаеш ли колко рисковано съм дошъл?
— Ама нали не може без разрешение на Отговорника?
— Всичко е наред, действаме официално. Хайде!
— Време е да си лягаме, няма да ни пуснат да излезем навън! — Чудех се какво да измисля, за да го убедя да останем още малко.
— Ще кажете, че излизате повънка.
— Тогава пък съвсем няма да ни пуснат заедно!
— Абе ти от дума не разбираш ли?
— Не можеш ли да дойдеш друг път? Хем ще се видите пак с тате, можете да седнете да пийнете малко.
— Добре, че беше на дежурство баща ти предишния път, иначе лошо ми се пишеше. Хайде!
Внезапно зад мен нещо дрънна на плочите на пътечката. Обърнах се — на ъгъла стоеше тате, и гледаше караконджола като вкаменен. До него се търкаляше мотиката, която бях забравил на лехата със зеленчуците.
— Тате, аз… такова… Минчо пак е минал насам, и се отби да ме види… Да ни види, де. Помниш го, нали? — Обърнах се към Минчо — той беше зяпнал, и зъбите стърчаха от устата му.
Тате преглътна на сухо и премига.
— Тате, какво ти става? Нещо лошо ли ти е?
— А… не — сепна се тате. — Ъъъ, бях се замислил за миг. Здравей, Минчо, радвам се да те видя пак. — Той прекрачи напред и подаде трепереща ръка.
Минчо си затвори устата с щракване като от капака на скрин. Тате подскочи.
— Здравей, Лазаре, и аз се радвам да те видя. Минавах пътем, и реших да се отбия да видя Петърчо за мъничко. Ама ще си тръгвам вече. — Очите му пробляснаха сърдито към мен.
— Как ще си тръгнеш така? — След здрависването на тате пак му олекна, като предишния път. Ако не и повече. — Няма ли да влезеш вътре, де, да те видят жената и децата?
— А, не, не, по-добре не. Нямам закога, бързам…
— Недей така, човече божи! Знаеш ли колко ще се радват да те видят?
— Да, да, не се съмнявам! Ама влезем ли, ще искаш и да ме нагостиш, пък съм си зарязал каруцата край селото…
— Ще те нагостя, естествено! На какво прилича това — втори път вече идваш тук, и една вечеря да не ти сложа!
— А, вечерял съм вече. Имах хляб и сирене…
— Сухоежбина! Заповядай де, хем ще хапнеш готвено, хем ще пийнем по чаша вино. Още пазя в
