— Този доктор някакъв ваш лечител ли е? — внезапно се обади зад нас Рада Панчина. Двамата с Христина подскочихме и се обърнахме — Христо и Рада приближаваха по пътечката.
— Ъъ, да, да — кимна набързо Христина.
— Значи никак не сте изостанали, щом имате лечители. Не вярвай на тези, които ти говорят такива неща — усмихна се Рада. — И какво е казвал докторът за тази жена? Какво трябвало да се прави с нея?
— А, не помня. Ъъъ, бях малка, забравила съм. — Христина се извърна настрани. Рада бързо смушка Христо и усилено се зазяпа някъде в небето.
— А какво всъщност й е на Данка? — обади се отново Христина невинно. — Така де, виждам, че разбираш от лечителство, може да знаеш. — И ме изгледа дяволито.
— Мисля, че вижда и чува нещата по различен начин от нас — отговори замислено Рада. — В смисъл, че някак за нея не са същите. Не ми хрумва по-добра дума… — Тя измъкна отнякъде от престилката си парче въглен и посочи плоските бели камъни, с които беше настлана пътеката към кладенеца. — Виждаш ли кучето пред краварника? Опитай се да го нарисуваш.
Христина няколко пъти почва отначало, но накрая на камъка имаше две кръгчета, едно за глава и едно за тяло, и няколко черти за крака, врат и опашка.
— Не мога по-добре. Не ме бива да рисувам — призна си накрая тя.
— Това може да се научи — усмихна се Рада. — Христо, я го нарисувай ти! Тук отстрани, не изтривай това на Христина.
— Не е честно. Ти ме учиш вече от шест месеца.
— Да види Христина какво можеш вече. Преди рисуваше по-зле от нея.
Христо се зае с въглена, който се губеше между едрите му пръсти. Чертаеше с него внимателно, по едно време даже изплези от напрежение крайчеца на езика си, но когато Рада го погледна, го прибра. Чудех се как ли ще да е рисувал преди, за да е по-зле от Христина. Май хич — не помнех да съм го видял да нарисува нещо.
— Така?
Това се казваше рисунка! Не беше чак като картините в житията, но Буби беше чудесен. Нямаше как да го сбъркаш с друго куче — Христо му беше нарисувал всичко. И оръфаното ляво ухо, и зъбатото ухилване, и опитите да маха с опашка, докато се търкаля в прахоляка, за да изтръска бълхите.
— Твой ред е, Радо — подаде й въглена Христо.
Тя поклати глава и се изчерви леко.
— Не се срамувай, а рисувай! Да научат и другите нещо. Хайде!
Рада рисуваше доста по-бързо от Христо, но въпреки това й отне повече време. Доста преди да свърши обаче вече бях зяпнал. Не предполагах, че с въглен е възможно да се направи нещо толкова истински. Погледнах Христина — гледаше с широко отворени очи, все едно за пръв път вижда рисунка. Помислих си, че ако дадат на Рада перо и четки, сигурно ще може да зографиса черква по-добре от майстор зографин. Като погледнеш рисунката на камъка, моментално ти ставаше ясно всичко за Буби — и как се радва на непознати, вместо да ги джафка, и как вечно си проси по още нещичко за ядене, и как обича да тича отвързан… Беше по-истински от истински.
— Така всеки от нас вижда Буби — завърши Рада. — А ето сега как го вижда Данка. Или поне предполагам, че го вижда така…
Когато свърши да рисува, по гърба ми лазеше студ, въпреки обедното слънце. Това там на камъка може и да беше Буби. Може и да беше изобщо куче — не че приличаше на куче, но и на друго не приличаше. Беше идеално симетрично, и разделено на ярки нееднакво тъмни петна, подредени по абсурдно нежив начин — точно като всичко, което правеше Данка. Рисунката на Христина приличаше на куче сто пъти повече.
— Когато се учим да рисуваме, всъщност май се учим да виждаме — поясни тихо Рада. — Така че смятам да опитам да уча Данка. Ако се научи да рисува като нашите рисунки, нищо чудно и да започне да вижда малко по като нас. А това сигурно ще й помогне.
— Я вземете да хапнете! — обади се мама зад нас. Беше донесла четири големи филии, поръсени с пипер и чубрица. Отхапах колкото можах от моята, и погледнах Христина — тя много внимателно пробваше пипера с малкия си пръст, точно както Рада боба й.
Мама през това време разпитваше Рада:
— Какво измисли за оня… боб? Любопитна съм.
— Сложих малко да кипне в къщата и в обора. После спах навън тази нощ, докато изветрее миризмата, а кравата едвам не събори обора — усмихна се Рада. — Ама сега няма бълха за цяр из къщи! Прибрах си останалото в една делвичка, да има и за друг път.
Мама я изгледа с възхищение и цъкна с език.
— Ще ми дадеш ли обратно малко от него? И аз може да измисля нещо.
— Кравите ви са стелни — ако го кипнеш при тях, ще пометнат!
— Друго имам наум. Може ли да дойда с теб да си отсипя малко?
— Не е ли по-добре аз да мина след обяда, и да донеса? Тъкмо ще искаме с Христо да говорим с теб и чичо Лазар за нещо.
Мама се сепна, но в следващия миг се овладя.
— Чудесно. Добре си дошла!
По време на обяда мама и тате от време на време хвърляха тайничко погледи към Христо, и често се споглеждаха. И не знам защо, но когато единият погледнеше другия, другият обикновено навеждаше поглед.
След обяда тате се зае да цепи дърва зад къщата. Мама прибираше и подреждаше кухнята като за показ, Божка й помагаше. Христина също предложи помощта си, но мама се сети, че трябва да се полеят зеленчуците, и ме прати да покажа на Христина как се прави.
— Тая Рада е абсолютно чудо! — започна Христина още преди да сме се отдалечили от къщата. — Докторът съветваше мама да прави точно същото за Младенова — да й помага да върши нещата като всички, за да се учи да бъде като всички! Тя нали не е учила медицина? Тоест, за лечителка?
— Доколкото знам, не… И какво от това? Не ти се вярваше, че и ние имаме умни хора ли? — Преградих вадата откъм кладенеца така, че водата да потече към зеленчуковите лехи, оставих мотиката и отидох да извадя няколко ведра от кладенеца. Христина вървеше подир мен:
— Прекалено е умна! Нещо не е наред тук. Първо отец Самуил, сега и Рада. Как така разбират толкова сложни неща?
— Понеже всички тук сме иначе тъпи ли? — кипна ми. — Много просто. Те двамата заедно са Отговорникът, нали Безтелесните можели да имат по повече от едно тяло…
Христина подскочи.
— Ти… ти… Знаеш ли, че може и да си прав?
— Не знам, ама виждам, че Рада влиза. Я да тичаме да ги чуем какво ще говорят с нашите!
Двамата хукнахме към прозореца на кухнята, след това обаче се спогледахме и влязохме в къщата. В кухнята бяха всички от къщи освен Данка. Мама и тате седяха на единия край на масата, Рада и Христо — на другия. Останалите стояха покрай стените, и ние се наредихме до тях. Влязохме тъкмо навреме, за да видим как Рада поглежда Христо, и той се сепва и престава да си бърка в носа.
— До края на следващия месец и двамата с Рада ще сме навършили пълнолетие — обясняваше Христо. — Затова решихме сега да говорим с вас, нали такова, по обичай трябва да ви предупредим един месец предварително, за да си кажете волята… Че ще се вземаме, де. — Той сведе очи. — Не че не сте се сетили сигурно, ама все пак такова, да го кажем.
— Кхъм… Не ви ли е малко рано? Тъй де, не е нужно човек да го направи веднага щом навърши възраст — обади се тате. Правеше усилия да скрие усмивката си, но не успяваше много добре.
— Така решихме, тате… — Христо се насили да вдигне поглед, но май се смущаваше още повече от обикновено. — Вие ще си кажете съгласни ли сте, де, има още цял месец.
— Няма какво да му мислим цял месец — намеси се мама. — С кого бих могла да съм по-сигурна за Христо? Аз съм съгласна, и няма да си върна думата назад.
