— Кои ще ме питате, Гоце? Гледам, че си сам… Нещо лошо ли има?
Обърнахме се точно навреме, за да видим как Гоце обущарят кимна. Отец Самуил бързо отиде до него, и двамата размениха няколко тихи думи. След това отецът ни направи знак:
— Елате с мен. Чудя се аз защо селото е толкова тихо, а то…
С Христина трябваше да подтичваме, за да насмогнем на бързата крачка на възрастните. Отиваха право към нас. Отец Самуил спря пред портата ни и ни подкани:
— Бързо влизайте вътре, в къщата. Не излизайте нито за миг навън, изпод защитата на кръста. Ще мина по-късно да ви кажа какво да правите по-нататък.
На входа се разминахме с тате. Беше облякъл риза и потури с избродирани навсякъде по тях кръстове, на шията му висеше дървен кръст, на калпака му също имаше забодено кръстче, и държеше в ръце вилата за тор и скован набързо от летви кръст. Каруцата стоеше впрегната и забравена насред двора. Присъедини се към отец Самуил и Гоце, и двамата тръгнаха бързо по улицата.
— Влизайте бързо! — дръпна ни мама за ръцете в къщата. — Бързо да се помолим! Добре, че Рада е тук, иначе Христо сигурно щеше да хукне за нея.
— Кога е дошла? — учуди се Христина.
— Преди малко.
В голямата стая се бяха събрали всички и си разменяха тревожни погледи. Изчетохме няколко молитви, докато се поуспокоим… е, поне някои от нас.
— Мамо, какво е станало? — попита след поредната молитва Божка.
Мама я изгледа укорително и не отговори нищо. Вместо нея обаче се обади Христо:
— Видели са в селото караконджол, Божке.
— Христо, бива ли пред децата? — сряза го мама.
— По-добре да знаят истината, мамо — отговори спокойно Христо. — Така ще са по-силни срещу злото.
— Кога? Как? — успя да вмъкне Христина. Не че не се сещахме вече, де.
— Вчера. Тичал е по улиците и е ревял като бивол. Видели са го поне половината село, и почти не е имало някой да не го е чул — обясни Христо. — Цяла нощ всички са треперили, и на сутринта известно време никой не е смеел да се покаже. Рада обиколила съседите си да ги събере и да им каже да викнат отец Самуил, след това хукнала насам да види добре ли сме. И предупреди и нас.
— Ама че си смела! — възхитено прошепна Божка.
Рада поклати глава и измъкна от престилката си голям дървен кръст. Христина се усмихна иронично, но усмивката й застина, когато кръстът беше последван от един лакът дълъг касапски нож, остър като бръснач.
— Тези двете пазят добре, сестричке. Лесно е да си смела с тях.
— Мамо, а ти вчера не видя ли караконджола? Нали бяхте с тате навън, когато се ревеше?
Мама наведе глава, след това внезапно стана и хлътна в стаята си. Миг по-късно през затворената врата се чу ридаене.
Рада и Христо се спогледаха, станаха и влязоха при мама. Всички бързо ги последваха. В голямата стая останахме само ние с Христина, и Данка, която безучастно зяпаше някъде в празното.
Христина се поколеба за момент. След това предложи:
— Да се върнем в манастира. Там нашите няма да смеят да се опитват да идват. Ще имаме време да решим какво да правим по-нататък. Да вземаме тихомълком каруцата и да изчезваме! Можеш ли да караш каруца?
— Ъъъ… мога. Е, поне по-добре от тебе… Добре де, поне не по-зле. Давай тогава да се измъкваме, докато всички са заети около мама.
Каруцата се носеше по селските улици така, че едва не изхвръквахме от нея по неравностите.
— Да не ни спрат? — надвика Христина трясъка на колелетата.
— Надали. Мъжете сигурно претърсват околността за следи от караконджола, а другите са се изпокрили в къщи. Ако не срещнем мъжете, нищо чудно вече да сме в манастира, когато разберат…
Имахме късмет — по пътя и на излизане от селото нямаше никой.
— Сигурно са почнали търсенето от Сухото дере, от другата страна — поясних аз. — Ако караме все така, по обед ще сме в манастира.
— Или в канавката! Ох! Внимавай! Ааааау!…
Докато наближим манастира, вече бях започнал да се оправям що-годе с юздите. Успях да завия по отклонението за него още от първия път. (За малко не се обърнахме, ама това е друга история.)
— Ще успееш ли да спреш пред портата? — попита Христина, докато гледаше как стените на манастира се носят към нас.
— Конете да не са гламави, че да се блъснат в нея на галоп?
— Мен ако ме кара коняр като тебе, и по дърво ще се кача, за да съм по-далече от него! Не се чудя, че стигнахме толкова бързо.
— Искам това да го видя! Дай да ти сложим юздата и да пробваме!
За щастие, в този момент конете рязко забавиха ход и спряха — иначе Христина щеше да ме улучи точно по главата, сигурно за пръв път в живота си. Клинът за каруцата профуча покрай мен и изчезна в прозорчето на портата в мига, в който то се отваряше. Чух отвътре удар, глухо изохкване и тупване.
— Брат Танасе, добре ли си? Брат Танасе?
— Ще ви кажа аз добре ли съм, калпазани ниедни! — разфуча се брат Танас изотвътре. — На какво прилича тая?
— На караконджоли в село! Идваме да искаме помощ от манастира! — Дали е добре беше ясно.
— Ка… какво? Караконджоли в село? В кое? Вие да не би… — Брат Танас предпазливо отвори прозорчето един пръст, готов всеки момент да го щракне обратно, и ни изгледа през процепа.
— При нас! Цялото село ги е видяло! Мъжете се събраха и претърсват около селото за караконджолите. А ние препуснахме дотук, да повикаме помощ!
— Така ли? Чакайте тогава, отивам да викна отец Йоаникий!
Чухме как брат Танас се отдалечи бързо.
— Какво ще стане сега? — попита Христина.
— Или игуменът, или протоигуменът, заедно с още някой от старшите монаси, ще ходят да правят съслужение със селския свещеник. Да прогонят злите сили от селото.
— Много ще ги прогонят така, няма що!
— Защо? Не вярвам повече в село да се мерне караконджол, поне докато ние не се върнем там.
— Ами ако нашите дойдат и в манастира?
— Нали е забранено?
— Мама се появи чак в килията ти, нищо, че е забранено. И както я познавам, няма да се предаде, ако ще целия свят да трябва да отмести.
— Уф, права си… А и татко ти е по-разсъдлив, но не и по-страхлив. Ужас!
— Кога ще тръгнат монасите?
— Веднага. В смисъл, до четвърт педя време.
— Четвърт какво време?!
— Докато слънцето се премести на небето с четвърт педя — обясних важно аз. Ще ми се фукат те с техните часове и секунди, а? — Може и още по-бързо.
Като в потвърждение на това, отвътре се чу тупурдия.
— Андроник, взе ли сребърния кръст?
— Да, отче протоигумене. А… дали да не вземем и чудотворната икона? Ей така, ако има някой ранен от караконджолите…
— Да, да, за ранените! Я не се помайвай! И житието на Йосиф Водителя също можеш да го оставиш. И молитвеника за свети Георги също. И тези два кръста също, вече носим четири други. И Указанията за благочестив живот също. А в тази торба какво има?… Я се съвземи, монахо Андроник! Оставяй я веднага! Ако има как, сигурно и манастира ще помъкнеш… Къде са децата? Танасе, отваряй бързо портата! И защо не си впрегнал още каруца?
