постоянно. И така, да се следи как познанията ви от родните светове се кръстосват с познанията на приемните. Само че, не знам защо, не се получи. — Той направи познатата физиономия на слабоумен и ме изгледа невинно. — Нещо се оплете, не знам какво.
— Ще ти откъсна главата! — изхърка Христина.
— Да ти направя услугата? — Той се хвана за косите, откъсна главата си от шията и я вдигна високо. Откъснатата глава се ухили иронично, след това ръцете я върнаха обратно на мястото й. — Така доволна ли си? Или искаш да съм на повече парчета? Също става.
Беше ми нужен миг-два, докато се съвзема. Христина обаче стоеше с ръце на хълбоците и го гледаше точно както майка й гледаше Отговорника на Възела. Май откъсването на главата не я беше нито учудило много, нито успокоило.
— Не за нарушения, а за ваш кеф? — изхърхори тя с усилие. — Така ли? Връщам се на Академия!
— И как? — попита невинно Георги. — Кой ще те пусне?
— Ти! Иначе всички тук ще научат всичко! И отгоре!
— О, не ми се вярва — отвърна разсеяно Георги. — Както знаеш, изтриването на паметта е рутинна процедура.
— Какво?! — Тя се заоглежда за нещо за хвърляне.
— Спокойно, няма да го направи — намесих се аз. — Само те плаши. — Ако запратеше нещо по него, нищо чудно да улучеше мен.
Тя ме изгледа въпросително.
— Ако щеше да ти изтрива паметта, нямаше изобщо да разговаря с нас — поясних. — Нямаше да има смисъл. Не се ли уплашим, няма да ни спре. Иначе защо изобщо ще ни се разкрива?
— И защо да не го направя, ако може да знам? — намеси се Георги.
— Защото, ммм, защото ти трябваме такива, каквито сме. Заради опита, а може би и заради други неща. И ако си загубим паметта, вече няма да ставаме за тях.
Георги ме изгледа с престорен укор:
— Петърчо, непрокопсанико, по-голям пакостник си и от Христина! Хубава беля си взех с тая твоя комбинаторика, тц-тц, кой ме караше да я подсилвам така навремето. Проваляте ми заедно целия план. Ще ми докарате някое наказание за некадърно свършена работа. — Той полуприкри с ръка усмивката си.
Сестричката ми ме зяпна опулено, след това зяпна Георги.
— Като си помисля, май наистина може да се наложи да ви върна и двамата на Академия — продължи той. — Рисковано е да ви оставя тук, може да докара още нарушения на Кодекса за връзка. Тюх, какъв хубав опит се проваля. — Той изобрази комично безутешна печал. — Е, хубавото е, че все пак се получиха достатъчни резултати, макар и много набързо. И да си отнеса наказанието, работата ще е свършена. Така че няма да е колкото се опитваха да ми натресат иначе.
— Кога тръгваме? — попитах аз.
— След малко. Първо трябва да видим един ваш познат.
Спогледахме се с Христина.
— Отец Евлоги?
— Точно така.
— Той… как е?
— Остават му още само минути живот, и сигурно би искал да ви види. — Георги ни махна с ръка и бързо тръгна към килията на отец Евлоги.
Последвахме го стреснати. Пред вратата на килията той спря и ни изгледа много сериозно:
— Искам да му дам каквото е заслужил. Не вярвам обаче да приеме. Моля ви, помогнете ми да го убедя!
Кимнахме с Христина едновременно, без да знаем за какво става дума. Той почука на вратата, и без да чака отговор, влезе.
Последните лъчи на слънцето падаха през прозорчето на килията и осветяваха леглото на отец Евлоги. В първия миг помислих, че той вече не е жив — но очите му бавно се обърнаха към нас. Бяха сякаш избелели за изминалата седмица, и бяха загубили от живостта си, но погледът му беше запазил силата си.
— Намерили сте го? — долетя до нас сух шепот. — Знаех си. Браво!
— Бях ти обещал, че преди края ще можеш да изпратиш вест до твоя свят — каза Георги. — Ето ти вестителите. Какво ще им предадеш?
— Щом са те открили, знаят половината. Другата… мисля, че ще научат сега.
Георги повдигна вежда.
— Досетил си се? Или си се надявал?
— Като млад се надявах. Сега… само го очаквах.
— Добре, да минаваме към формалностите. Предлагам ти официално това да не е краят. Пред свидетели. Издържал си изпита, приет си. Свръзката дадоха одобрението си.
Погледнах с недоумение Христина. Беше зяпнала, и очите й бяха като чинийки.
— Приет за Безтелесен?! Предлагаш му… безсмъртие?! — прошушна тя едва чуто.
Георги кимна. Аз бях като ударен от гръм.
Отец Евлоги за миг отправи поглед към прозореца. След това едва-едва, с мъка поклати глава:
— Отказвам се.
Не можех да повярвам на ушите си.
Георги го погледна укорително:
— Ти даде на хората тук знанието за цената на живота им! Заслужил си тази награда.
— Само ако потвърдя това знание чрез себе си. Ако откажа безсмъртието.
— Би могъл да дадеш още много. Знаеш го.
— Учениците ми също. Аз осмислих живота си. Нека и те.
Георги се приближи до леглото и погледна отец Евлоги в очите.
— Изчерпан ли си докрай от живота? Не искаш ли повече?
Отец Евлоги отвърна спокойно на погледа му. Сякаш нещо му вливаше сили.
— Надали някога ще бъда изчерпан, или няма да искам повече. Но няма как и да вървя със света, и да остана себе си… Отец Марин е щастливец, склерозата му е спестила усещането да е вече пречка за другите… Стигна ли дотам, ще мечтая да съм умрял навреме.
— Защо просто не избегнеш смъртта?
— Убедил съм много отиващи си, че след достоен живот смъртта е просто заслужена почивка. Може би иначе щях да приема… Сега нямам право.
— Всичко ще изглежда както иначе. Кой ще узнае?
— Аз. Да си жив с измама не е живот.
— Защо просто не го приемеш?
В очите на отец Евлоги се появи топлина.
— Бориш се за мен, и заради мен. Благодаря ти… Но не разбираш, че не е нужно. Като човек си се боял от смъртта, после си станал нещо повече, и те боли за мен… Но аз още съм човек, и не се боя. Без край животът е непълен завинаги… Знаеш го. По себе си.
Погледът на Георги помръкна, но той не се предаваше:
— И какво сега? Нищото?
— Каквото съм давал на другите. Достойнство в последната крачка.
— Какъв е смисълът да е последна?
— За човека в мен е последна и така, и иначе.
— А тези, на които още би бил от полза?
— От полза съм като човек — а точно това бих изгубил.
— Като Безтелесен ще си от още повече полза.
— Ти си достатъчен за всички.
— Човекът в теб никога няма да умре. И ти също го знаеш.
Отец Евлоги присви леко очи, и по лицето му пропълзя сериозност.
